9 Месеца

9 Месеца

Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

Изминаха почти 8 години от раждането на първия ми син Георги и реших, че е крайно време да родя второ дете. Съпругът ми и синът ми отдавна имаха желание да станем четирима, а аз все намирах оправдания да отлагам решението. Забременях почти по план. Чувствах се щастлива, защото бях готова да дам начало на нов живот. Семейството и приятелите ми много се зарадваха на новината. За съжаление обаче още в началото започнаха и проблемите – получих кървене. Въпреки това ехографските прегледи показваха малка пулсираща точица. Наложи се да прекъсна работа, да остана у дома и да почивам повече. В същото време съпругът ми трябваше да замине на курс в София, на сина ми Георги му предстоеше да завърши първи клас. Беше ми трудно да се справя, но близките много ми помагаха.
Често прокървявах и това силно ме тревожеше, но благодарение на назначеното лечение от д-р Ели Илиева бременността ми се запази. Причината за кървенето бяха малки отлепени участъци на ниско разположената плацента. Бях в четвъртия месец, когато д-р Илиева ми съобщи, че най-вероятно бебето ще е момче. За мен това беше без значение, защото най-важното беше да износя и да родя здраво дете. В края на петия месец усетих, че започвам да кървя обилно. Когато отидох в банята, падна голям съсирек кръв. Изплаших се, че ще загубя бебето. Събудих съпруга си и позвъних на Бърза помощ. Линейката дойде бързо, лекарката се опита да чуе тоновете на бебето, но ми каза, че за по-сигурно трябва да постъпя в болница. Дежурната лекарка не беше особено отзивчива, но ме успокои, че малкото сърчице тупти под моето, а и кървенето намаля. Останах на легло цял месец. От лекарите и от публикациите в списание “9 месеца” научих, че при моята диагноза “плацента превиа тоталис” има голям от ново кървене и преждевременно раждане, а шансовете бебето да оцелее са минимални. Тревожех се какво ще стане. Беше ми мъчно, че не съм си вкъщи при мъжа и сина ми. Знаех, че и без мен ще се справят, но безкрайно много ми липсваха. Този месец се изнизваше болезнено бавно. Изписаха ме, но след два дни отново получих кървене. Пак отидох в болницата, но след прегледа дежурните лекари ме изпратиха в специализирана болница, където има отделение за недоносени деца. Това може би означаваше, че в края на шестия месец ще се наложи да ми направят секцио. По пътя за болницата се молех на Бог да запази бебето ми. Лекарят, който ме прегледа, установи, че нямам разкритие и назначи вливания на лекарствата чрез системи, за да спре кръвоизливът и бременността да продължи. Беше ми ясно, че до раждането трябва да остана в болницата.
Дните минаваха бавно. Имах чувството, че за мен времето е спряло и животът тече само навън, извън болничната стая. Когато близките ми идваха на свиждане, се опитвах да не ги тревожа, но след като си тръгнеха, ми ставаше много мъчно. Най-много тъгувах за сина си, а и чувствах, че му липсвам.
В отделението “Патологична бременност” лекарите и акушерките ми бяха като второ семейство. Много млади жени станаха майки, но към някои съдбата не беше благосклонна. Радвах се с едните и плачех с другите. Бебето ми растеше и се развиваше нормално. Пресмятах гестационните седмици и дните до термина. Раждането щеше да стане чрез цезарово сечение след 37-ата гестационна седмица (г.с.). Но в 35-ата г.с. през нощта получих кръвоизлив. Поставиха ми система. Припаднах. Въпреки многото лекарства, които ми дадоха, кървенето не спираше, коремът ми ставаше все по-твърд и акушерката ме посъветва да не ям и да не пия нищо. На сутринта д-р Йончев, завеждащ отделението, прецени, че не може да се чака повече. Съпругът ми вече беше в болницата. Казах му да не се обажда на никого, преди да е ясен резултатът. Обзе ме спокойствие, защото си мислех, че каквото трябва да стане, ще стане. А д-р Йончев беше спечелил доверието ми и знаех, че съм в сигурни ръце. В 11 ч. моят малък син пое първата си глътка живот. Кръстихме го Михаил, защото се роди два дни след големия християнски празник Архангел Михаил и искахме името му да го закриля.
Благодаря на близките и приятелите, които ми помагаха и подкрепяха в трудностите! Благодаря на лекарите и акушерките, чиито професионализъм дари живот на сина ми! Благодаря на Бог, че имам две прекрасни деца и добър съпруг!

Казвам се Гошко и съм само на един месец, но много искам да се похваля на всички с моята прабаба Кица. Тя е най-добрата баба и аз много я обичам!
Когато мама е била на 5 год., а леля Креми на 9 год., майка им е починала и баба Кица е дошла в Пловдив, за да се грижи за тях. Повече от 20 години тя ги е дарявала с много топлота и обич, която продължава и до днес. През 1999 г. мама и тати са се оженили, а след година се е родил батко Ангел. Баба веднага е отишла да помага на мама, ходела е всеки ден, за да може тя по-бързо да се възстанови след раждането. А когато мама се е върнала на работа, баба по цял ден е гледала батко и се е грижела изцяло за него.
Сега вече баба Кица е на 83 години и продължава да помага на всички с каквото може. След като аз се родих и с мама се прибрахме вкъщи от родилния дом, тя ме прегърна и аз усетих силната обич, която изпитва към мен. Най-добре се чувствам в нейната прегръдка. Прабаба Кица е най-добрата, всеотдайна и грижовна баба на света!
Пожелавам на всички деца да имат щастието за тях да се грижи такава прекрасна жена като баба Кица!

Още от момиче (13–14-годишна) та и до днес имам изключително нередовен менструален цикъл. Не обръщах внимание, почти не споделях с родителите си, които имаха своите съпружески проблеми и така, докато станах на 20 години. През целия този период мензесът ми идваше в годината не повече от 4–5 пъти, но никой не се интересуваше от този мой проблем. Оказа се обаче, че имам поликистоза на двата яйчника. Започна се дълго и продължително ходене по лекари и всеки ми предписваше хормонални противозачатъчни таблетки за регулиране на цикъла или пък ми казваше, че ако искам бебе, трябва да ми се направи операция. Аз бях решила да опитам всичко и докато сама не се уверя, че съм напълно безнадежден случай, да не се подлагам на операция, която, както разбрах, не била толкова страшна и болезнена. Все пак можех да я избегна, което предпочитах.
Запознах се с прекрасния си бъдещ съпруг Михаил, когато бях на 21 год. Нещата между нас започнаха да стават сериозни и аз реших да споделя с него моите гинекологични проблеми, за да знае и с чиста съвест да реши дали иска да продължи да се вижда с мен, или не. Той беше категоричен, че ще имаме деца и че проблемът ми не може да е причина да се разделим. Докато станах на 25 год., цикълът ми беше все така нередовен. Хапчетата, които не преставах да вземам, имаха неприятни странични ефекти – напълнях с около 15 кг и получих ужасен косопад. Спрях ги още тогава и реших това да е окончателно. Но мензесът ми отново започна да идва през 3–4 месеца. Бяха минали вече 6 години от дружбата ми с Михаил, но бебе нямаше, а годинките си вървяха. Празнотата в сърцето ми ставаше все по-огромна.
Преместихме се да живеем в София – там приятелят ми успя да си намери по-добра работа. Аз също работех, но не по специалността ми. Последното и крайно решение, което взех, беше да се подложа на гладолечение в съчетание със спорт. В София се запознах с чудесен гинеколог, който единствен не ми каза да вземам хормонални таблетки, а и не беше против да опитам по нов начин да се преборя с проблема. Разказах му, че в продължение на 1 година съм гладувала няколко пъти (само с чай и плодове) и имам безупречен цикъл, но бебе все още не се получава. Лекарят ми направи обстоен преглед с ехограф и ми каза, че няма никаква причина да не забременея и че трябва пак да отида при него след 3 месеца. Отслабнах, спортувах активно, цикълът ми най-накрая се нормализира, което ми позволяваше да планирам бременност. Когато мензесът ми идваше само 3 пъти в годината, не можех изобщо да преценя кога е най-подходящият момент с Михаил да направим опити за бебе. В главата ми се въртяха само мисли за бебето – как ще го износя, как ще го родя, как ще ни изпишат, как ще го прегръщам и целувам... Може би това ми даде сили да се преборя с природата и най-накрая да дочакам чудото на бременността.
Така и стана. След като цяла година мензесът ми беше като по часовник, един месец прескочи. Като на шега влязох в аптеката и си купих тест за бременност. Но през цялото време си мислех дали старата история не се повтаря. Хукнах към банята и изведнъж разбрах, че чудото беше станало. В ръцете си за първи път държах положителен тест. Коленете ми се подгъваха. Отидох и си купих още един. И той беше положителен. За 2 часа всички хора, които ме познават, вече знаеха новината. Разбира се, първият човек, на когото съобщих, беше Михаил. Преди този тест имаше много моменти, в които губех вяра, но най-накрая мечтата ми се сбъдна.
Прекарах прекрасна бременност. Почти не усетих неразположенията, от които другите жени се оплакват. Всичките ми изследвания бяха в норма. Само в 9-ия месец краката ми отичаха, но бях наддала 20 кг и явно това оказваше влияние. Постоянно ходех. Работех до 5-ия месец и след това останах вкъщи, за да се подготвя за идването на бебето. Михаил беше неотлъчно до мен. Всяка сутрин и вечер галеше огромния ми корем и му говореше. Заедно четяхме книги за отглеждането и възпитанието на детето. Наложи се той да замине на специализация и аз останах сама един месец преди раждането. Знаех, че ще се справя. Преместих се в Плевен, където реших да родя. Датата на термина мина, но бебето не искаше да излиза. Лекарите решиха, че ще ми направят планово секцио, защото бебето беше голямо. Мечтата ми да родя по естествен път нямаше да се сбъдне – нямах нито болки, нито разкритие. Така 13 дни след термина извадиха моето голямо бебе – Васил.

Два месеца след като сключихме брак с Петромил, тестът за бременност се оказа положителен. Радостта ни беше неописуема. Бяхме заедно със съпруга ми и наблюдавахме как се оцветяват двете чертички на теста. След този резултат веднага отидох на преглед при специалист и последва изследване с ехограф, което показа: “Един жив плод!” Бяхме на върха на щастието. Предстоеше ни да станем родители – да изживеем непознати и прекрасни чувства и моменти.
Първите три месеца на бременността бяха доста неприятни – усещах всяка миризма и ми се гадеше, не можех да ям почти нищо, повръщах непрекъснато. Единственото, което приемах, бяха варени картофи и постоянно на котлона имаше по една тенджера с тях. За щастие този период премина и след това бременността ми протече почти без никакви проблеми. Всеки месец започнах да посещавам акушер-гинеколог, за да следя състоянието на детето. Нещата бяха наред, правех необходимите изследвания. Бях доволна от обслужването. След 4-ия месец с всеки изминал ден започнах да наддавам чувствително. Нямаше и помен от предишното гадене и повръщане, когато бях загубила апетит и отслабвах. Ходех на работа, но това не ми пречеше непрекъснато да похапвам. В края на 9-ия месец изглеждах внушително. Продавачката в кварталния магазин се усмихваше, като ме видеше да се клатушкам тежко-тежко и ме питаше: “Близнаци ли очаквате?” Резултатите от изследванията ми бяха в норма, а явно и бебето се чувстваше много добре до моето сърце и беше много послушно. Още от самото начало знаех, че ще е момче, но това се потвърди едва в средата на 8-ия месец въпреки многото прегледи с ехограф. Вероятно щях да родя срамежливо дете, защото винаги когато трябваше да му видят пола, то се обръщаше.
Когато вече си личеше, че сме двама, мъникът започна да рита. С бъдещия татко непрекъснато чакахме кога ще започне да се обажда, а то като че ли само това чакаше – въртеше се ту наляво, ту надясно.
Преживяванията бяха много приятни и с нетърпение чакахме Големия ден. Четяхме списание “9 месеца” и постоянно търсехме в интернет статии за бременността, отглеждането и възпитанието на детето. Акушерката, която наблюдаваше бременността ми, ме посъветва да приготвя багажа за болницата месец и половина преди термина, за да съм готова за всякакви изненади. Така и направих. Точно 45 дни преди Големия ден чантата с необходимите неща беше готова и само чаках деня, в който да се запозная с моето малко съкровище.
Терминът отмина, а бебето не искаше да излиза. Трябваше да постъпя в болницата, но все още нямах никакво разкритие. Прегледаха ме на ехограф и лекарят видя, че плацентата старее. Препоръча ми колкото може по-скоро да се предизвика раждането, защото забавянето е опасно за бебето. Мнението на специалистите ми звучеше много стряскащо. През цялото време и през 9-те месеца бях убедена, че ще родя по нормален начин и всичко ще е наред. Затова със съпруга ми решихме да изчакаме още малко. Дните, докато постъпя в болницата, бяха кошмарни. Всеки момент очаквах и се надявах да започнат родилните болки и да имам контракции, но нищо не се получаваше. Уви, тревогите ми бяха лъжливи. Затова по принуда отидох в болницата, за да родя. Поставиха ми таблетка, която трябваше да предизвика контракции, но няколко часа по-късно все още нищо не се случваше. Времето летеше.
Раждането протече като сън. Всички мъки и болки бяха забравени с появата на малкия Борислав. От сърце благодаря на д-р Танев и акушерката Николова, които много ми помогнаха.
При първата ни среща с бебето почувствах такава еуфория и нежност, каквито не бях изпитвала досега. Искаше ми се само да го гушна и двамата да заспим. Преместиха ни от родилната зала в стая с две легла и две кошарки. Санитарката, която ми помогна, беше изключително внимателна. Оставиха ме сама, а аз си мислех само за малкото човече, на което бях дала живот, и изобщо не можех да заспя. Когато по обяд ми донесоха бебчо, той беше гладен и бързо се ориентира в обстановката. Първата нощ заедно прекарахме в разходки из отделението, защото Борко беше доста развълнуван и недоволен, че сме му развалили спокойствието и трябва да свиква с много нови за него неща. С нетърпение очаквахме момента, когато ще се приберем вкъщи при тати.
Сега вече сме тримата заедно и се забавляваме, опознавайки света наоколо.

Казвам се Ивана и реших да ви разкажа за моя татко Петко. Моите родители не знаеха до последно, че съм госпожица, но накрая радостта им беше много голяма. Когато в родилното отделение татко ме пое за първи път, очите му се насълзиха. Аз веднага го познах, защото той всяка вечер галеше корема на мама и ми говореше. Когато късно заспиваше много уморен, той често молеше мама да го събуди, ако започна да ритам много силно, за да може да ме усети и той.
Моят тати е по-различен от другите, защото иска да стане свещеник и да служи на Бог и на хората. Но когато има време, винаги гледа да помага на мама и да играе с мен. Сутрин, преди да тръгне на работа, пали печката, за да ни е топло на двете с мама. Вечер обича да ме подхвърля и да ми показва колко голяма ще стана. Гъделичка ме и ме разсмива, като ми прави най-различни физиономии. По време на баня ми държи ръчичката и ми пее песнички. Докато мама ме подсуши и облече, тати приготвя млякото ми. Целува ме по челото и ми пожелава: “Лека нощ!”
Благодаря ти за всичко, мили татко! Благодаря ти за нежността и любовта!

Калкулатори
Овулационен калкулатор
Изчислете най-добрите дни за зачеване
Калкулатор бременност
Изчислете вашата гестационна седмица
Калкулатор за пола на бебето
Вижте момиче или момче очаквате
Калкулатор за кръвна група
Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
Най-новото от "9 месеца"
  • Последно публикувани
  • Най-четени
Sensimo Baby 0+ течен перилен препарат
READYSensimoBaby Detegrent
Здраве Бебе БИО шампоан за коса и тяло
READYZdraveBebeBio Shampoo
Здраве Бебе БИО хидратиращо мляко за тяло
READYZdraveBebeBio MoisturizingBodyMilk
Здраве Бебе БИО крем против подсичане
READYZdraveBebeBio NappyRashCream
Здраве Бебе Био подхранващ крем за лице и тяло
READYZdraveBebeBio NourishingCream