9 Месеца

9 Месеца

Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

Изминалата година беше една от най-щастливите в живота ми. Живеех с любовта на живота си, а след огромното желание дойде и дългоочакваната радостна вест – бременна съм! Бях на седмото небе от щастие. Моето предположение бе официално потвърдено и от акушер-гинеколожката ми д-р Михайлова. Същия ден имах чувството, че са ми пораснали криле и ще хвръкна. Щастлива, бързах да съобщя на бъдещия ми тогава съпруг. Не закъсня обаче и неприятната изненада – няколко дни след прегледа прокървих. Бях ужасена и много изплашена. На другия ден потърсих лекарката ми, която ме прегледа внимателно. Тръпнейки в очакване, чух най-вълшебните думи: “Бебето ви, Надя, е живо!” Грейнах от щастие. Д-р Михайлова ми предписа лекарства и, слава Богу, всичко се оправи.
След два месеца беше сватбата с любимия ми мъж, а съвсем наскоро след това събитие започнах работа. Няколко дни преди сватбения ден двамата с бъдещия татко усетихме първото ритване на моето малко съкровище – чувството е неописуемо! На консултацията съпругът ми засне бебчо с камера. Той като че ли усети и не престана да подскача вътре в мен, като че ли искаше да знаем, че е много радостен от огромното внимание, с което го обгръщаме. По-късно на спокойствие стотици пъти си пускахме записа и с трепет се опитвахме да отличим ръцете, очите, нослето, сърцето и краченцата на нероденото бебе.
И така ден след ден моето дете растеше вътре в мен, заедно с него и аз, но това вместо да ме притесни, ми носеше огромна радост. Ходех редовно на консултации и нетърпеливо очаквах деня, в който ще мога да гушна малкото си съкровище. Съпругът ми ме глезеше много, придружаваше ме навсякъде, беше за мен като орлица над малките си. Чувствах се най-важният човек на земята. Непрекъснато се перчех с големия си корем и гордо крачех напред.
На поредната консултация искахме да разберем пола на детето, но то срамежливо се обърна и на монитора се показа само дупенцето му. На следващия преглед обаче след дълго взиране д-р Михайлова ми съобщи, че ще си имаме момченце! Съпругът ми беше най-щастлив – мечтата му да има син беше на път да се сбъдне!
В края на декември излязох в полагащия ми се отпуск по майчинство и това ме направи още по-нетърпелива. Бебето се развиваше нормално, но тъй като според гинеколожката беше по-едро, имаше вероятност да се роди по-рано. Можеше да се наложи да ми направят секцио, защото имах тесен таз. Притесних се, изпитвах огромен страх, но мечка страх, мене – не! Няма накъде! Януари дойде и замина и нямаше никакви признаци, че скоро ще раждам. Реших, че моето бебе ще изчака термина. Риташе спокойно вътре в мен и изобщо не бързаше. Чувствах се добре и броях дните, които ми остават.
Дойде и февруари, а с него и лошото време. Притеснявах се, защото трябваше да раждам в Добрич, а знаех колко труднопроходими са пътищата дотам по това време на годината. Нямаше признаци, че бебето ще излиза и затова се успокоявах. Валеше сняг, духаше силен вятър – зимна приказка. На 4 февруари обявиха бедствено положение в цялата област. Имаше огромни снегонавявания и никакви превозни средства не се движеха към Добрич. Същия ден колежките ми се обадиха да ме питат как съм и да ми кажат, че се надяват бебето да изчака по-добро време да се роди. Да, но…
През нощта ми изтекоха водите. Притесних се, съпругът ми – два пъти повече. Приготвихме се и стигнахме до края на града – оттам път нямаше. Казах на съпруга ми да се върнем обратно, бях готова да родя където и да било, стига с бебето всичко да е наред.
Отидохме в кабинета по спешна помощ, там беше и дежурната акушерка. Прегледаха ме и ми казаха, че е най-добре да родя в Добрич и че имат нареждане за спешни случаи да използват коли на гражданска защита. За нещастие линейката беше в някакво село и нямаше как да се върне. От граничната полиция, където работеха и съпругът ми, и брат ми, се съгласиха да ни услужат с техния ровър. Така бяхме на път. Минаваше 3 ч. посреднощ. Разстоянието между Генерал Тошево и Добрич е само 20 км, но ние го изминахме за 2 часа. Пред нас вървеше снегопочистваща машина, едва се движехме. Навсякъде имаше само сняг. Така стигнахме в Добрич. Сутринта дойде д-р Стойчев – Бог да го поживи! Прегледа ме, поставиха ми системи и така под неговото вещо ръководство раждането започна. Бебето не искаше да излиза и се наложи да се използва форцепс. В 11 ч. на бял свят се появи моят малък син. Въпреки умората и всичко преживяно бях много щастлива. Същия ден се оказа, че сме медийни звезди. Дойде телевизионен екип и ме интервюираха поради извънредните обстоятелства, при които се роди моето момче. Вечерта излъчиха репортажа и така половин България беше известена за най-радостното събитие в моя живот.

Със съпруга ми сме заедно от началото на 1998 г. След петгодишна връзка решихме да се обвържем в брак за цял живот, а след това да създадем и дете, което да допълва семейството ни.
През април 2003 г. направихме годеж, както е традицията, а само 6 месеца по-късно – сватба. Месец и половина след това радостно събитие коремът започна много силно да ме боли. Ставаше ми лошо, едва ходех. Притесних се, отидох на преглед и се наложи да постъпя в болница. Лекарите се суетяха около мен, направиха ми изследвания, поставиха ми системи. На другия ден лекарят ме прегледа с ехограф и ми съобщи най-радостната новина – бях бременна от 6 седмици. Докторът определи и датата на термина. Поради състоянието, в което се намирах, се наложи да остана още 10 дни в болницата. Възстанових се и се върнах на работа. Не ми тежеше и бременността ми не беше тежка. Ходех на работа почти до края.
Често посещавах женската консултация и много исках да разбера какъв е полът на бебето. Винаги когато питах обаче, лекарят ми казваше, че не се вижда. Така времето минаваше и 10 дни преди термина усетих, че водите ми изтичат и вече е време да раждам. Взех багажа си и се отправих към болницата. Включиха ме пак на системи, за да предизвикат контракции. Така след около пет часа се роди моето малко слънчице. Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Станах майка! Моето бебе се роди живо и здраво, но с много ниско тегло – 2.050 кг, въпреки че го износих почти до края на 9-те месеца. Наложи се веднага да го сложат в кувьоз. Лекарите не ми позволиха дори да го докосна. Изведнъж се почувствах страшно самотна и нещастна. В краткия миг, в който срещнах мътния поглед на дъщеря си, разбрах колко е объркана и уплашена в този момент. Не знаех как да й помогна.
Само 2 часа след раждането се наложи да откарат бебето ми в болницата в Шумен, където го оставиха в отделението за недоносени. Това беше най-кошмарният миг в живота ми, защото трябваше да се отделя от това прекрасно създание.
В същото време се чувствах много горда – бях извършила нещо велико, бях дала живот на това малко същество! Исках да кажа на целия свят, че съм станала майка.
И така – аз лежах в едната болница, а детенцето ми бе далеч от мен, в друг град, в друга болница. След три много дълги дни на възстановяване от раждането се прибрах вкъщи, но без моята скъпа принцеса.
Наложи се още малко да се пазя, а след като се посъвзех, заедно със съпруга ми отидохме в болницата в Шумен, за да видим как е нашето бебче, да поговорим с лекарите и да разберем кога най-сетне ще ни го дадат. А то, вместо да наддава и да заяква, беше станало още по-слабо – 1.800 кг. Толкова мъничко и беззащитно беше, дори нямаше къде да го щипна.
Съкровището ни остана в отделението за недоносени в шуменската болница цели 17 дни, които ни се сториха цяла вечност. Нямахме желание за нищо. Дните минаваха, а ние само чакахме момента, когато ще се обадят от болницата и ще ни извикат да вземем дъщеря си. Най-накрая след мъчителни дни и нощи мечтата ни да се съберем всички се сбъдна. Телефонът звънна – бяха от болницата, бебето беше добре и можехме да го приберем. Нямах търпение да го гушна. Набързо се приготвихме и отидохме да го вземем.
Вечерта всички се събрахме вкъщи да се почерпим. Не бяхме отпразнували появата на бял свят на малката ни принцеса, защото нямахме никакво желание да се веселим, когато знаехме, че тя не е добре и е в болница. След като всичко се успокои, със съпруга ми решихме да се обадим в Българското национално радио и за наша голяма радост спечелихме едногодишен абонамент на списание “9 месеца” в конкурса “Щъркелът пристигна” като най-малко бебе.
Сега Денислава расте здрава и много ни радва. От цялото си сърце благодаря на всички доктори и акушерки, които помогнаха на Денислава да се роди жива и здрава, въпреки че беше с толкова ниско тегло. Най-вече искам да благодаря на акушерката Галя Дичева, която през цялото време беше до мен и правеше всичко възможно, за да ме развесели. Не мога да забравя и д-р Костов и д-р Абаджиев. Благодаря ви за всичко!

Името ми е Александра и съм кръстена на моя любим татко. Мама спонтанно е решила, че трябва да направи този жест към него и той с удоволствие приел избора й. Аз, разбира се, съм неговата голяма слабост. Затова и моите снимки непрекъснато летят в Интернет, защото той ги изпраща на всички свои познати по целия свят.
Вече не се чувствам бебе и откакто започнах да изговарям отделни срички, най-често повтарям та-та-та-тее. Тати Сашо е много грижовен и внимателен към нас с мама. Следеше моето развитие още от времето, когато бях съвсем малка пулсираща точица на монитора на ехографа, та чак до раждането ми в една мразовита януарска нощ. След като ни видял двете с мама татко бил толкова развълнуван, че прекарал остатъка от нощта, бродейки из София, обут с предоставените му в родилното отделение задължителни полиетиленови калцуни върху големите му зимни обувки. Забелязал новата си придобивка, чак като се прибрал вкъщи на сутринта.
Моят татко е компютърен инженер с много дълъг и изморителен работен ден, но вкъщи той е специалистът по бебешките масажи и къпането, затова вечерите си посвещава само на мен – къпе ме, масажира ме, преоблича ме, говори ми разни забавни неща, правим гимнастика и най-накрая ме приспива. Е, често аз първа успявам да го приспя.
Често в почивните дни ходим на разходка с количката само с тати Александър. Много се забавлявам, когато по улицата ме спират най-различни хора и ми се радват. Щедро раздавам чаровни усмивки, но понякога и викове.
Аз съм емоционално и щастливо бебе, казва леля Весела, която е художник и разбира от тези неща. А тати е голям естет, щом е съумял да има до себе си такива жени като мен и мама.

Двамата със съпруга ми имахме постоянна работа, в която толкова бяхме вглъбени, че въобще не очаквахме изненадата, която ни предстоеше. Имахме син на 5 години, който ни даваше всичко, когато вечер се приберяхме след тежкия и много напрегнат ден. След едноседмично закъснение на мензеса ми реших да си направя тест за бременност. Със съпруга ми бяхме подготвени за резултата. Може би вече беше време да зарадваме сина ни със сестричка. Предположението ни се оказа вярно. На следващия ден веднага си записах час при гинеколог, за да потвърди това, което вече знаех – бях бременна! Искам да изразя най-искрената си благодарност на д-р Тошева от 30-и ДКЦ – София, жената, на която разчитах през следващите месеци.
Дойде и дългоочакваният ден! Малко напрегната от неизвестността, влязох в кабинета. След рутинен преглед, но и много важен разговор между лекар и пациент, настъпи моментът на прегледа с ехографския апарат. В момента, в който легнах и картината на монитора се появи, лекарката застина. Замълча за минутка, която на мен ми се стори цяла вечност. Погледна ме с топлите си очи и ме попита: “Майче, в рода ви има ли близнаци?!” Господи! Това се случваше на мен! Бях бременна с близнаци в 5-ата гестационна седмица (г.с.). Завинаги ще запазя снимката от този ехографски преглед, на която моите бебета бяха като две малки точици. От радост не помня как излязох от кабинета. Навън ме чакаше съпругът ми с въпроса: “Защо плачеш?!” Защо ли?! От радост! Когато му съобщих, че ще става татко на близнаци, той ме погледна и ми каза: “Това е най-големият подарък, който съдбата ми е правила.” През следващите няколко месеца преминах през нормалното сутрешно гадене, неразположенията, киселините и всичко, свързано с промените, които настъпваха в моя организъм. Та в него се развиваха моите малки бебчета. Наричах едното Иво, защото исках да носи името на татко си, а другото “слънчице”, защото тайно се надявах да е момиче. Таткото през цялото време не спря да им говори в мъжки род.
Бях в 20-ата г.с., когато радостта ми се помрачи. При рутинния преглед се разбра, че шийката на матката ми е много скъсена и има опасност да загубя бебетата. Веднага отидох на преглед с триизмерен ехограф. Отново бях изненадана. Нямаше никаква опасност за моите малки близнаци.
Но изненадите, радостите и разочарованията не закъсняха. В 8-ия месец получих болки и контракции, които ме принудиха да започна да вземам лекарства. Медикаментите трябваше да отложат раждането. Така преживях половин месец между болката и страха, че още е рано да родя малките си съкровища. Бях в края на 8-ия месец, когато след консултация с д-р Владова от II МБАЛ – София постъпих в болница. Благодаря и на тази жена за професионализма, с който запази бебетата ми.
Единствената гинеколожка, която ми каза: “Аз нямам тарифа. Господ напред и след това ти с твоите сладурчета!” А майките знаят тарифите за близнаци. Двайсет дни тази лекарка беше неотлъчно до мен със съвети и окуражаващи думи. Въпреки желанието ми да родя нормално, единият близнак беше застанал в седалищно предлежание. Насрочиха ми дата за секцио. Дълги часове на очакване, но когато най-накрая видях моите малки момчета, забравих всички болки и мъки. При мен обаче радостта явно трае много кратко. На изписването вместо за вкъщи, тръгнахме за “Пирогов”. Крачето на единия близнак беше изгорено. Така и не се разбра как. Цял месец превръзки, мехлеми, страх от евентуална пластика на кожата. Тъкмо нещата с единия се оправиха, влязох отново в болница за операция на другия, който беше само на 1 месец. След това направи двустранна пневмония с много тежка анемия. Когато за пореден път излизахме от болницата, се молех дано всичко лошо да е зад гърба ни и неприятностите да са дотук.
Сега моите момчета вече са на годинка и растат здрави и весели.

Всичко започна след среща с мои съученички, които вече бяха омъжени и имаха деца, а аз все още нямах. Изпитах страх, исках и аз да съм като тях. Затова след като разбрах, че съм бременна, с приятеля ми решихме да се оженим. Винаги съм мечтала да съм булка през лятото, но поради стеклите се обстоятелства сватбата беше през зимата – в най-студения февруарски ден. Бях в 5-ия месец. Наслаждавах се на емоцията и бях спокойна, че мечтата ми се сбъдва.
Няколко седмици по-късно преживях най-кошмарния ден в живота си. Събудих се със страхотни болки в корема. Веднага повиках “Бърза помощ” и се наложи да постъпя в родилното отделение. Раждането започна, въпреки че още беше рано. Бебето беше решило да дойде на белия свят с ръката напред. Лекарите не можеха да помогнат. Едва оживях, но загубих детето си. Бях отчаяна, болката от загубата беше неописуема. Моята мечта изчезна. Нямаше утеха за мен.
Два месеца по-късно трябваше да се върна на работа. Страданието беше непосилно. Всички ме съжаляваха и се опитваха да ме окуражават. Най-лошото беше, че лекарите не можаха да обяснят защо стана така. Не знаех чия е вината. Поставиха ми условие да изчакам поне 6 месеца до следващата бременност. Бях много стриктна и спазвах всички препоръки. Със съпруга ми направихме необходимите изследвания и вече уверени, че всичко е наред, решихме да опитаме пак. Да имаме дете, се превърна във фиксидея. В това виждахме смисъла на нашия живот.
И така забременях отново. Бях много предпазлива и спазвах всички указания на лекарите. Но… и тази бременност завърши неуспешно. Кошмарът отново се повтори – този път в 3-ия месец. Пак и пак чакахме 6 месеца, правехме тестове, изследвания… Вървях по улиците и гледах майките, които бутат колички, спирах се да видя някое сладко бебче и бленувах и аз един ден да имам свое. Вече не ми се чакаше половин година и отново със съпруга ми започнахме да правим опити за бебе. Така пак забременях. Този път се оставих в ръцете на съдбата. Бях решена на всичко и исках да родя. След като разбрах, че ще ставам майка, постъпих в болница. Бях непрекъснато под наблюдение. Най-накрая разбраха какъв е проблемът и в 3-ия месец ми направила серклаж. В болницата се запознах с много момичета, които имаха проблеми и дори с някои от тях станахме добри приятелки.
Бременността протече нормално, вече бях близо до термина, когато се преместихме в ново жилище. Ремонтирахме го основно. Често ходех по магазините и гледах бебешките дрешки, но не смеех да купя. Едва в 8-ия месец не издържах. Започнах да купувам всичко, от каквото щеше да има нужда моето бебе. Постоянно го милвах през корема и му говорех.
Бях невероятно щастлива, когато разбрах, че ще имам момче. Похвалих се на всички. Цял месец със съпруга ми се чудехме как да го кръстим. Дори изчетохме няколко книги с имена.
Купихме креватче и го сложихме в стаята. Подредих го и поканих майка ми да го види. Същата вечер получих болки и отидох в болницата. Оставаха 20 дни до термина. След 4 часа на бял свят се появи моето малко синеоко момченце Давид. Беше толкова малко, но за мен беше най-хубавото бебе на света. Ако не бях видяла със собствените си очи, че това малко същество излиза така от “нищото”, нямаше да повярвам, че е възможно. Раждането е чудо! Вече сме у дома. С татко му не се отделяме от Давид. Искаме да му дадем всичко, от което се нуждае, защото любовта ни е безгранична.
Бих искала да благодаря от все сърце на целия екип в АГ клиниката в болницата в Плевен с ръководител доц. Божинова. Бях почти 7 месеца в болницата и имах възможност да наблюдавам работата на лекарите и акушерките. Всички бяха много внимателни и доказаха, че са истински професионалисти. Мечтаех да родя в такава болница – чиста, подредена и модерна. Пожелавам на всички майки да раждат в условията, при които родих аз.

Калкулатори
Овулационен калкулатор
Изчислете най-добрите дни за зачеване
Калкулатор бременност
Изчислете вашата гестационна седмица
Калкулатор за пола на бебето
Вижте момиче или момче очаквате
Калкулатор за кръвна група
Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
Най-новото от "9 месеца"
  • Последно публикувани
  • Най-четени
Bebino шампоан - вълшебства за бебета
beb2
Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
beb3
Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
Beb1
Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
infl
Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
sh