9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Тъкмо бяха отминали вълненията около абитуриентския бал на дъщеря ми и аз мечтаех за малко почивка, когато любимото ми дете и приятелят й ме изненадаха с новината, че ще правим сватба и скоро ще ставам баба. Първата ми реакция беше бурна – всяка майка на 18-годишна дъщеря, която е поставена пред такова изпитание, ще ме разбере. Но се успокоих и се заехме с приготовленията за сватбата. Всичко мина добре и едва след това разбрах какво трябва да правя оттук нататък. С дъщеря ми започнахме да посещаваме женската консултация, постепенно свиквах с мисълта, че моето момиче ще става майка, а аз баба. Прекарвахме повече време заедно и много се сближихме. Бременността беше спокойна и без проблеми. 10 дни след определения термин заведох дъщеря си в болницата. Тя остана под наблюдение и на сутринта й включиха система, за да предизвикат раждането. Но родилна дейност нямаше. Преживях дълги часове, изпълнени с напрежение. Раждането щеше да се проточи, затова реших да се прибера у дома, където по-малката ми дъщеря очакваше новини. Поседях малко, телефонът звънна и ми съобщиха най-хубавата вест: “Честито, бабче, имаш внучка!” След десетина минути бях в болницата. Раждането беше минало без усложнения, въпреки увитата пъпна връв около врата на бебето. И двете ми момичета бяха добре. След три дни се прибраха вкъщи.
    Бях на върха на щастието, когато за първи път гушнах малкото човече. Държах в ръцете си един нов живот, на който щях да дам цялата си нежност и любов. Нарекоха бебето Жаклин. Скоро след раждането дъщеря ми се разболя и повериха мъничето на мен. То се променяше с всеки изминал ден. Сега все едно отново съм майка. Около мен има три прекрасни момичета – две дъщери и една внучка.

    Бях забравила всичко около бременността, докато Господ не реши друго. Преди 16 години родих първия си син и мислех, че повече няма да се насладя на щастието да гушна малко ревящо бебе.
    Като видех малко дете, което плаче, си казвах: “Това няма да ми се случи вече, не мога да го издържа още веднъж!” Но съдбата ми беше подготвила изненада. На 39 години съм и животът ми е наситен с преживелици и трусове. На третия рожден ден на сина ми баща му почина. С него имахме 4 години щастлив семеен живот, но изведнъж всичко се срути. Загубата беше огромна. Съвзех се макар и трудно, и разбрах, че трябва да продължа да живея с мисълта за любимия човек, който никога вече няма да се върне, с грижата за детето, с работата…Така прекарахме със сина ми 7 дълги години.
    Справяхме се, въпреки тежкия живот. В един момент на хоризонта изгря нов татко. Решихме да се съберем.
    Той беше преживял един несполучлив брак, от който имаше дъщеря. Тя живееше при него след развода. И така станахме семейство. Нямахме планове да създаваме бебе. Може би децата ни нямаше да одобрят присъствието му в къщата и щяха да ревнуват.
    Но уви… Учителка съм по математика и един ден след работа, подтиквана от някакви вътрешни съмнения, купих тест за бременност. За моя изненада той беше положителен. С втория ми съпруг бяхме заедно цели 6 години и не бяхме говорили за бебе. Започнахме да мислим – да го оставим ли, или не. Везните клоняха ту в едната, ту в другата посока. Малко след като разбрах за бременността, заминах с учениците на екскурзия. Имах време да мисля и да реша. Оставих прегледа при гинеколог за края на месеца. По моите сметки бременността трябваше да е между втория и третия месец – идеално време за прекъсването й. Не мислех, че ще мога да родя нормално на моята възраст. А и учениците, на които бях класна, щяха да кандидатстват след VIІ клас и трябваше да ги подготвя. Заплатите на учителите често закъсняваха, имаше трусове в семейството – тези и ред други причини бяха натежали и бях взела решение да се отърва от тази грижа. Но не било писано да стане така. Д-р Горчева от болницата в Дулово категорично отказа да прави аборт, защото установи, че бременността е в 15-ата гестационна седмица. Не повярвах – моите изчисления бяха други. Реших да отида във Варна при друг специалист. И там след прегледа диагнозата се потвърди. Стана ясно, че в началото бременността ми е била “цветна” и съм закъсняла с прекъсването й. Рисковано бе да се предприема каквато и да била интервенция. На монитора на ехографския апарат се виждаше добре оформен плод. Не можех да повярвам. Как ще родя това дете? Ще мога ли да износя бременността? Ще бъде ли нормално – на моята възраст рисковете са по-големи за бебето. Таткото обаче беше спокоен. Реши, че трябва да отгледаме детето и че ще се справим въпреки трудностите. Трябваше да кажем на близките… Преди всичко на децата. Но как да стане? Те не бяха малки. Уж по случай приключването на учебната години и на малкия ремонт вкъщи отидохме в Силистра в приятен ресторант. Беше топла лятна вечер. Настъпвахме се под масата с таткото и си правехме знаци кой ще започне пръв да говори. Аз взех инициативата в свои ръце и обявих, че след няколко месеца нашето семейство ще се увеличи с още един член. Синът ми изглеждаше толкова учуден, едва не падна от стола. А дъщеря ми подскачаше от радост, че ще има братче или сестричка.
    Всички зачакахме щастливото събитие. Бременността ми протичаше нормално и за мое най-голямо учудване нямах проблеми. До петия месец непрекъснато ми се гадеше, но това беше единственото неразположение, с което се сблъсках в този период. Реших да изляза в отпуск по болест и напуснах училище още в началото на учебната година. Все пак бях на възраст и рискът за бебето беше голям. Не трябваше да го подценявам. Определиха термина ми за 31 декември и всички познати се шегуваха, че може да родя “Първото бебе на годината”…

    Решението да имаме бебе дойде някак спонтанно. Бъдещият ми съпруг Владислав се оказа по-нетърпелив и от мен. Купихме тест за бременност и не се наложи да чакаме дълго, докато се появят двете чертички. Чувствах се отлично… Очаквах да ме споходят симптомите на бременността – да ми се гади, да повръщам, да имам вълчи глад… Учудващо всичко беше както преди.
    Междувременно събитията се завъртяха като на виенско колело. Направихме сватба – песни, танци до зори… Дойде ред и на сватбеното пътешествие. Съпругът ми беше решил да отидем в Барбадос. Карибите са страхотно място за почивка. Обадих се на гинеколога ми, за да се консултирам дали това няма да навреди на бебето. Той ми препоръча да пропусна пътуването, но нещата вече бяха подредени. Реших да се доверя на интуицията си, която никога не ме е подвеждала и която ми подсказваше, че всичко ще бъде добре. Така и стана – отлично понесох пътуването. Почивката беше като малко бижу – разходки по плажа още преди да изгрее слънцето, екскурзии из острова, посещение на столицата… Върнахме се отпочинали и доволни.
    Рутинното ежедневие отново ни завъртя. С колеги от офиса решихме да направим кратко пътуване до Аман. Бях в четвъртия месец. Не можех да повярвам, че съм такава късметлийка и че всичко протича без проблеми. Мисля, че заслугата беше на моя прекрасен съпруг, който през цялото време ме подкрепяше и беше неотлъчно до мен. Речено – сторено. И ето ни в Аман. Решихме да посетим един от най-известните старинни храмове там. Пейзажът беше пустинен – оскъдна растителност, вятърни електроцентрали и тук-там някое оазисче. Към обяд пристигнахме в долината на Мойсей. След час стигнахме до храма. Гледката беше невероятна, дъхът спираше от възхищение. От жегата се бях подула, но се държах. Усещах как устата ми се пълни с прах и пушилка. Салатата, която бях хапнала на обяд, неусетно тръгна от стомаха ми обратно. Повърнах за първи и последен път.
    Отново у дома… гоним задачи, изпити, срещи. Лятото дойде, нашите приятели тръгнаха към морето. Коремчето ми беше добре подчертано, но освен че стъпалата ми се подуваха от жегата, нямах други симптоми на бременност. Взех отпуск, съпругът ми нямаше вече изпити. Решихме, че можем да отскочим до един приятел в Италия на гости. С малко багаж – ето ни на летището в Рим. Оттам тръгнахме с кола към Неапол. Разхождахме се непрекъснато, дори се качихме на корабче. Бяхме очаровани от невероятната красота. След това поехме към Рим – нали всички пътища водят натам. Правех компания на съпруга ми само първия ден, след това предпочетох да остана в хладната хотелска стая и да си спестя юлските жеги. Сега най-важното беше да сме добре с бебчо, който растеше в мен. Вече ми бяха казали, че ще е момиче. Коремът ми беше остър и стърчеше и старите хора ми казваха, че ще се радвам на син. Вътрешно в себе си бях убедена обаче, че ще родя момиче. С таткото бяхме единодушни за името и без колебание се спряхме на Александра.
    Дойде краят и на това пътуване. Мислех си, че бебето измина доста километри и до края на бременността ще си остана на спокойствие в София. Но не било писано. Изпратиха ме на курс в Рим, а вече бях в седмия месец. След като се прибрах в София, започнах подготовката за голямото събитие. Понеже се чувствах добре останах на работа до последно. Определих си час за преглед, защото трябваше да решим кога ще вляза в болница. Поради високия ми диоптър беше предвидено да родя чрез секцио. Щом ме видя на ехографския апарат, доцент Чернев отсече: “Бебето е готово, влизай в болница, няма какво да чакаме повече”. Терминът ми беше след две седмици, но след като лекарят така прецени, реших, че няма нищо лошо да го родя по-рано. И така рано сутринта след няколко дни лежах на операционната маса. Съпругът ми беше в съседната стая и чакаше. Преди да ми сложат упойка, искаха да ми махнат очилата, но аз бях против: “Как ще видя бебето без очила!” Операцията започна. По едно време чух: “Господи, пъпната връв се е оплела около врата на бебето. Добре, че беше със секцио…”
    След малко ми подадоха малка ревяща червена топка – моето бебе пътешественик. Най-накрая дойде финалът на това 9-месечно пътуване до така желаната рожба.
    Емоцията да дариш живот, е уникална. Пожелавам на всяка жена да я изживее поне веднъж…

    Казвам се Калоян и съм от Варна. Още докато бях в корема на мама, усетих как моят прекрасен татко Емил ме милва и ми говори с часове. Винаги когато ритах мама и бях недоволен от нещо, той идваше, слагаше ръка на корема й и това ме успокояваше. Усещах неговата сила и грижа дори още преди раждането. Той измайстори за мен цял голям шкаф, на който имаше място за ваничката и за плота за повиване.
    По-късно, когато се прибрахме от болницата, аз бях много нервен, а и мама не беше много добре. Но попаднах в прекрасните ръце на татко, който първи се престраши да ми смени пелените за еднократна употреба и да ме гушка, докато спра да плача. В неговите ръце винаги се чувствам защитен! Още вечерта той запретна ръкави и не изчезна като много други татковци, а ме изкъпа и направи първия ми тоалет.
    Любимият ми татко работи вкъщи на компютър, но винаги има време да дойде при нас с мама, да си поиграем, да ме преоблече и изкъпе.
    Една вечер мама ми разказа как малко преди да се родя, татко е преживял ужасна катастрофа с кола. Но за да не я безпокои, не й казал нищо, а сам се справил с ужасната ситуация. Било му е изключително трудно, но го е направил заради нас и нашето спокойствие. Тати Емо се гордее много с мен и непрекъснато ми се радва. Затова още на втория ден след раждането той ми направи много снимки и ги изпрати на приятелите си по целия свят да се похвали. Освен това той много обича и да готви. Всяка вечер мама се чуди каква ще е изненадата на масата. Нямам търпение да порасна, за да мога да опитвам и аз от вкусните му манджи.
    Аз съм едно щастливо бебе с най-милата и любвеобилна майка и добър и силен татко. Някой ден, като порасна, ще стана като него!

    Имам три деца – малките Дени и Митко и батко им Илиян. Големият ми син като че ли малко ревнува от братчетата си и не може да разбере, че обичам всички еднакво. Въпреки тези негативни емоции аз съм истински щастлива жена, която има около себе си четирима здрави мъже – трима синове и прекрасен съпруг.
    През пролетта на миналата година в Кюстендил родих близначета. През цялата бременност бях напрегната и таях надежда този път да нося под сърцето си момиче. Желанието ми не се изпълни, но не съжалявам. Прекарах толкова безсънни нощи, изправих се пред куп усложнения, преживях почти 9 месеца на легло в болницата, но Господ ме дари не с едно, а с две прекрасни създания, които още повече осмислиха моя живот.
    Знаех, че ще ми е трудно да гледам три деца едновременно. Но за мое учудване се чувствах толкова щастлива, доволна и удовлетворена от живота, че не усещах умората. Успявах да се справя благодарение на близките около мен и най-вече на съпруга ми Петър. След радостта от бременността и раждането на нашите синове страстта му не угасна въпреки познатото изтощително ежедневие – сменяне на пелени, изваряване на шишета и бъркане на каши... Той е все така грижовен и мил баща и съпруг, за което му благодаря от сърце. Сега сме едно сплотено семейство, помагаме си в трудни моменти и се радваме на най-големия дар на тази земя – децата.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh