×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Със съпруга ми не бяхме планирали да имаме дете, но сякаш за миг, когато разбрах, че съм бременна, животът и на двама ни се осмисли. Станимир прие новината, че ще става татко с думите: “Ето на, ще бъдем семейство, ще сме трима.” Бременността ми протече леко и нямах почти никакви оплаквания. Съпругът ми беше постоянно до мен, заспиваше с ръка на корема ми и така се събуждаше. Когато вечер се прибираше от работа, първо целуваше още нероденото бебе и чак след това мен. Много исках да имам момиче, а той – момче, но лекарите бяха категорични, че ще се радваме на дъщеричка. Така започнахме да мислим как да я кръстим. Имахме много идеи, но се спряхме на Микаела, което в превод означава “Дар Божи”. Мъжът ми много държеше на това и все повтаряше, че съм му изпратена от Бог, за да бъде щастлив и да осмисли живота си чрез мен. Но една вечер гледахме филм “Евелин”. В него се разказваше за един много беден баща, който се бори за децата си, за да не му бъдат отнети от държавата. Съпругът ми се развълнува от историята, защото и ние не сме много богати, а сме обикновено семейство, което се бори с живота в България. И така от Микаела бебето стана Евелин.
    Откакто се роди Евелин, животът ни коренно се промени. Вече нямаме време за дискотеки и кафенета. Денят ни изцяло е изпълнен с грижи за детето. Сега и двамата разбираме защо сме били създадени. Нищо не може да се сравни с това да си дал живот на едно прекрасно създание. А още по-хубаво е да го гледаш как расте и как се подготвя за живота, който го очаква. А всичко това нямаше да стане реалност, ако до мен не беше прекрасният ми съпруг. Благодаря му, че винаги е до мен и ме подкрепя.

    Със съпруга ми сме заедно от 1991 г. Поради неясни причини за нас, а по-късно и за лекарите, през това време не можех да забременея. Първата ни консултация със специалист беше около година и половина след брака ни. В началото се притеснявахме, защото имах стара операция на поликистозни яйчници, но ми бяха казали, че тя няма да се отрази неблагоприятно върху репродуктивността ми. Но проблем имаше!
    Опитвахме най-различни лечения. Естествено изследванията започнаха с най-безболезненото – спермограма на съпруга ми. Проблемът не беше у него! Наложи се да ми направят рентгенография с контрастно вещество, т. нар. цветна снимка. Установи се, че имам запушени маточни тръби. Започнаха да ме лекуват с антибиотици и чрез продухване на тръбите. Провеждаха лечение и проверяваха резултата с рентгенографии... и така общо три пъти! Беше болезнено, а след това нямаше резултат и това правеше процедурата още по-тежка.
    През 1995 г. ин витро – зачеването започна да се прилага и във Варна. Беше изключително модерно. Нямаше значение на колко години си и какъв е проблемът. Методът се предлагаше на всички. Аз обаче отказах. Тогава ни предложиха асистирана репродукция. Съгласихме се. Крайният резултат беше нулев, процедурата – скъпа, но пък за сметка на това солидната доза хормони се задържа в организма ми и дълго ми създаваше проблеми...
    Не пренебрегнахме и народната медицина. Изпадали сме в много тъжни, но понякога и смешни ситуации. Не се отчаяхме. Вярвахме, че ще се получи! Знаехме, че един ден ще имаме деца. Мислихме и за осиновяване.
    Последните години работихме много. Аз се занимавам с научна работа, имах много ангажименти и пътувах в командировки. И така дните, месеците и дори годините минаваха. Не че бяхме забравили за нашия проблем.
    Миналата година през август мензесът ми закъсня. Същата седмица бях изключително ангажирана и нямах много време да разсъждавам каква е причината, но естествено помислих, че това е вследствие на кистозните ми яйчници. Но пък от друга страна, нещо ме накара да си купя тест за бременност. Резултатът беше положителен! Да – бях бременна!
    Прекарах изключително безпроблемна и прекрасна бременност. Купих си книги и списание “9 месеца”, в които се обясняваха развитието на плода от зачеването до раждането и промените в организма на майката и на бебето седмица по седмица. В навечерието на всяка нова седмица ние четяхме с голям интерес и вълнение. Следяхме дължината и тежестта на бебето. Разбирахме кога вече е развито личицето му и се радвахме. Искахме да имаме момиченце. Посещавахме месечната консултация двамата и в края на 4-ия месец разбрахме, че бебето ни ще е дъщеричка. А когато в 5-ия тя месец започна да рита, знаехме, че тя е щастлива с нас!
    Решихме, че след като се роди, дали е правилно, или не, ще спим тримата заедно в една спалня! И така, щом влязах в 8-ия месец, подготвихме нашата спалня за новия член на семейството. Направихме един кът с всичко необходима – ваничка, скринче и люлка, закачихме играчки и... зачакахме. Родих с цезарово сечение. Помня как анестезията ме унасяше.
    Малко след това чух гласовете, които носеха най-щастливата вест в живота ми: “Мария, събуди се, имаш дъщеричка...” И как съпругът ми повтаряше: “Господи, колко е красива!” Усетих как лицето ми се отпусна в усмивка...
    Когато се събудих, ми донесаха моето бебче. Исках да го видя, но не можех... Очите ми бяха пълни със сълзи. Не плачех – сълзите бяха от щастие. Това беше нещо друго, нещо много по-силно и могъщо, нещо, което спря дъха ми, спря сърцето ми, а мен самата ме нямаше... Кръстихме дъщеря ми Мария. Обичаме я много силно – тя е нашето най-голямо щастие!
    За съжаление въпреки голямата ни радост преживяхме и най-голямата мъка на света. Една седмица след като малката Мария се роди, нашите най-добри приятели, с които сме като едно семейство, загубиха дъщеричката си след трагичната катастрофа в река Лим. Тя се казваше Антоана – прекрасно дете. Бог да пази всички деца по света!

    Всичко започна чудесно. Разбрах, че съм бременна, когато със съпруга ми бяхме на меден месец след сватбата. Не бях напълно сигурна, докато не се прибрах вкъщи и не направих теста за бременност, но все пак през това време имаше много надежди и еуфория. Лекарят потвърди нашите предположения и щастието беше огромно.
    През бременността се наложи повече да внимавам, да се пазя и да приемам някои витамини и лекарства, но всичко беше в името на това да родя живо и здраво дете.
    Не разбрах пола на бебето до самото раждане, но през цялото време си мислех: “Живо и здраво да е! Каквото и да е, ще го обичаме много!”
    В началото на 7-ия месец прокървих леко и лекарят каза, че трябва да спра да работя и да си остана вкъщи. Наложи се да лежа и да вземам лекарства, за да задържа бебето. Изпълнявах всичко стриктно, дори до кварталния магазин не ме пускаха да сляза – само в леглото! Една седмица преди да вляза в 9-ия месец, трябваше да спра лекарствата и след това да отида на контролен преглед при лекаря. Тъкмо влизах в последния месец и една събота околоплодните ми води изтекоха. Наложи се спешно да ме приемат в болницата. Настаниха ме в предродилната зала, защото се очакваше да родя скоро. Дежурната лекарка попита кога е терминът ми, направи някакви изчисления и след това реши, че още е много рано да раждам и че бебето е малко. Изпрати ме на преглед с ехографски апарат. Огледаха ме добре, обсъдиха резултатите и накрая заявиха, че съм в 34-ата гестационна седмица (според изчисленията на личната ми лекарка бях в 37-ата г.с.). Преместиха ме в отделението “Патологична бременност”, където ми приложиха системи и антибиотици за задържане на бебето. В понеделник – цели два дни след като ми изтекоха водите, отново ме прегледаха с ехографски апарат и този път видяха, че съм в 37-ата г.с. Лекарите казаха, че трябва веднага да родя, защото почти не са останали околоплодни води и ако се изчака още малко, може да стане много опасно за мен и за бебето. Отново бях в предродилната зала, отново ме поставиха на системи – този път, за да стимулират контракциите и да ускорят раждането. Същия следобед по живо, по здраво се роди моето прекрасно ангелче – Криси. Оказа се, че и двете трябва да останем по-дълго време в болницата, защото и двете пиехме антибиотици. Лекарите се страхуваха да не развием инфекция от изтеклите преждевременно околоплодни води. И така една седмица по-късно имахме щастието да се приберем вкъщи и да се порадваме една на друга.
    Но и това не беше краят на нашето приключение. Не бяхме успели още да се опознаем и две седмици след раждането, получих тежък кръвоизлив. Отново ме приеха по спешност в болницата. Колабирах от загубата на кръв, започнах да посинявам, едва дишах, лекарите се суетяха около мен. После ми казаха, че за малко са щели да ме изпуснат. Слава Богу, поставиха ме на системи и успях да се закрепя малко. Оказа се, че при раждането лекарите не са изчистили добре плацентата и се наложи да ми направят кюртаж. Трябваше отново да остана в болницата – в реанимацията, защото имах високо кръвно налягане и повишена температура.
    През това време майка ми беше вкъщи, за да се грижи за малката. Тъй като в това състояние не можех да я кърмя, бяха й взели заместител на майчина кърма, но тя не мигнала цяла нощ, плакала… сигурно е усещала, че нещо лошо става с майка й. Сега вече съм вкъщи. Първите дни след болницата се чувствах много отпаднала поради загубата на кръв. Надявам се това да е краят на неволите ни.
    Всичко лошо се забравя и остават само спомените, че си дала нов живот. Разбира се, раждането ми можеше да мине по-леко, ако лекарите си бяха свършили добре работата – всяка майка иска да изпита удоволствието от това да помогне на своето мъниче да поеме първия си дъх, а не да изстрада в мъки раждането.
    Дъщеричката ми расте с всеки изминал ден, така расте и любовта ми към нея. Надявам се, че лошото ще остане зад гърба ни и отсега нататък ще се радваме само на хубави моменти.

    Новината, че със съпруга ми ще ставаме баба и дядо дойде в най-скъп за мен момент – заедно с поздравлението за 24 май. Радостта ни беше огромна. Споделихме я с най-близките и разбира се – с приятелите. Дъщеря ми живее в Германия, но това не намали еуфорията, в която бях изпаднала. Поздравяваха ни, разказваха ни вицове за това колко една баба обича внучетата си…
    Заредиха се месеци на трепетно очакване. Често се обаждах на моето момиче да го питам как е. Разговорите винаги се въртяха около бъдещото бебе. Знаехме кога дъщеря ми ходи на преглед, какви са резултатите от изследванията. Въпреки че бяхме далеч от нея през бременността, научавахме всичко, което й се случва през 9-те месеца. Дъщеря ми каза, че мога да присъствам на раждането, въпреки че това не беше мое желание. Но приех идеята – щом тя искаше, бях готова и на това изпитание. Трябваше да замина за Германия.
    Обстоятелствата обаче се стекоха по друг начин. Бебето се появи малко преди термина. Бях ненаситна да науча всичко за него – добре ли е, как се чувства дъщеря ми, как е минало раждането. Дори за миг не се усъмних, че то е най-красивото момченце на света. Всички, на които съобщихме радостната вест, ни задаваха безброй въпроси, отправяха ни най-искрени пожелания и ни затрупваха с подаръци. След трескаво приготовление, много наставления и натоварена като Дядо Коледа, аз заминах за Германия, за да видя за първи път моя дългоочакван внук Крис Винсент. Той беше прелестен! Очакванията ми бяха надминати. Истинско съвършенство в крехка миниатюра! Сега разбирам още по-добре любовта на всички родители, баби и дядовци.
    Последваха незабравими дни на взаимно опознаване, гушкане, люлеене, пеене на любими, но позабравени детски песнички. Преживяхме Неговата първа Коледа и Нова година!
    Сега вече съм в България, но отново копнея да видя малкото внуче и да му покажа красотата на нашата страна.

    Когато разбрах, че под моето сърце бие друго мъничко сърчице и скоро ще стана майка, бях на седмото небе от щастие. Направих тест за бременност, но исках всичко да се потвърди и от лекар. Записах час при гинеколог. С мъжа ми Пепи брояхме дните до първия преглед с ехографски апарат. В кабинета влязох сама и когато докторът потвърди бременността ми, почувствах неописуема радост. Притесняваха ме леките болки, които имах, но никой не ми обърна внимание. А аз непрекъснато ги усещах. Лекарят реши, че не е нещо тревожно и ще отмине с времето.
    Още от самото начало започна неразположението, което при мен не беше само сутрешно, а целодневно. Знаех, че е нормално да ми се гади и да повръщам до 3–4-ия месец. Надявах се целият кошмар в един момент да спре и да се наслаждавам на очакваното бебе.
    На деветата седмица прокървих и това сложи началото на проблемите. Постъпих в болница за една седмица. Поставяха ми различни инжекции и системи, вземах лекарства. Уж всичко беше наред – излязох оттам с надеждата, че съм добре. За съжаление след седмица се върнах пак в същата болница с още по-голям кръвоизлив. Бях слаба и отчаяна. Неприятностите продължаваха. След обстоен преглед се оказа, че имам отлепване на плацентата. По време на престоя ми в болницата прокървих още няколко пъти въпреки лекарствата и системите, които ми прилагаха. При последната подобна случка реших, че ако остана още ден в това лечебно заведение, ще изгубя бебето. Имах някакво вътрешно предчувствие, че трябва да се махна оттам. В отделението “Патологична бременност” вместо да треперят над болните жени, акушерките се отнасяха много грубо. Забравяха да ми поставят инжекцията, никой не идваше да ме види как съм и дали имам нужда от нещо. Така беше и с всички останали бъдещи майки, всяка от които имаше сериозни проблеми и страхове за бъдещото бебе. Доброволно си тръгнах от болницата. Но вече не бях само с отлепена плацента, но имах и голям хематом. Не исках да остана нито миг повече там.
    С космическа скорост бях преместена в друга много по-хубава болница, където веднага ме поставиха отново на системи. Тук отношението беше много по-различно. След 5 дълги и мъчителни дни ме изписаха с препоръка да лежа. Страхувах се да мръдна. След 10 дни на консултацията лекарят ме прегледа на ехограф и видя, че плацентата вече се е прикрепила, а хематомът е изчезнал. Успокоих се. Но това трая само един месец, защото когато следващия път отидох на преглед, се оказа, че спешно трябва да ми вземат биопсия от шийката на матката. Отново бях притеснена и пак се налагаше да вляза в болница.
    След биопсията останах там още няколко дни. И това мина… Но дойде 6-ият месец и започнаха подготвителните контракции. Какво бяха те на фона на всички проблеми, които ми се стовариха на главата…
    Лекарите, които сега бяха до мен, ме подкрепиха и искам да им благодаря от все сърце. Без тяхната помощ бременността ми щеше да е много по-тежка. Те ми вдъхнаха спокойствие и ме дариха с много знания за бременността, а и за отглеждането на бебето.
    Благодарение на грижите и обичта на съпруга ми Пепи и родителите ми най-сетне дойде дългоочакваният ден и нашата красива Деница се появи на бял свят. За разлика от всичко преживяно до този момент раждането беше много леко.
    Учителката от курса за бременни, който посещавах преди това, ме беше научила на всичко. Запозната бях с всеки момент, знаех какво следва и какво трябва да правя, за да излезе бебето бързо и без проблеми. Дори за миг не изпитах страх или притесние. Знаех, че този път съм в добри ръце. Въпреки че се наложи да родя със секцио, това изобщо не помрачи радостта ми. Реших, че така е било писано.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh