9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Казвам се Йоана и вече съм достатъчно голяма, за да разбера какви прекрасни родители имам. Татко Коце е избрал това име специално за мен, защото съм красива като царица. Мама и татко до последно не знаеха, че съм госпожица, защото исках да ги изненадам. Затова не бяха избрали и име. Татко силно вярваше, че съм момиче, даже се хвана на бас с мама. Мама много му се смееше, защото още докато бях в нейния корем, той непрекъснато ми казваше “дъщеричката ми”. Всяка вечер ме галеше и ми приказваше, усещах силната му ръка. Когато чувах неговия глас, ритах толкова силно, че дори понякога мама изпитваше болка. А аз исках само да им се обадя, че разбирам какво ми говорят и съм щастлива.
    След като се родих, татко не можеше да повярва, че е спечелил баса и съм момиче. Дори когато се срещнах с него за първи път, той се разплака. А аз, за да не остана по-назад, се присъединих към него.
    Откакто се прибрахме с мама вкъщи, татко непрекъснато се грижи за нас. Всяка сутрин преди да отиде на работа, пали печката, за да ни е топло и целува и мен, и нея по челото. Вечер, като се прибере, често готви, защото ние с мама сме много уморени от работа по цял ден, а и от игри. От време на време двете като домакини му приготвяме вечерята. Забавно ми е, когато помагам на мама да готви.
    Моят татко много обича да ме къпе. Внимава да не се подхлъзна във ваничката. Той знае най-добре как да правим заедно гимнастиката и как да ме преоблече. През нощта, когато се събудя, винаги ме взема на ръце и понякога дори ми пее.
    Татко често глези и мама, изненадва я непрекъснато с подаръци. Грижи се и двете да сме здрави и силни.

    С бащата на любимия ми син Никола нямаме сключен граждански брак, но това не ни пречи да сме щастливо семейство. Обичам и двамата така, както не съм и мечтала, че ще обичам. С приятеля ми искахме бебе, и двамата се вълнувахме, когато разбрахме, че мечтата ни за дете най-накрая се е сбъднала.
    Докато бях бременна, усещах как в утробата ми става нещо велико – зараждаше се нов живот, едно мъничко човече, което Бог беше решил да ми подари. Дори типичните за бременността неразположения не можеха да ме потиснат и да сломят духа и желанието ми да съм майка.
    Всеки месец с таткото ходехме на консултация и се радвахме, когато лекарката ни показваше малкото човече на екрана на ехографския апарат. Наблюдавахме го как си смуче палеца и как непрекъснато се обръща.
    Лекарят се смееше – след като е толкова игриво още в утробата, какво ли ще е, след като излезе навън. Представях си едно жизнено и усмихнато бебе.
    Дните минаваха мъчително бавно до следващата консултация, когато отново щях да зърна моето малко съкровище.
    Вечер лежах отпусната в леглото с ръка на вече поизпъкналия корем и си представях бъдещето. През 5-ия месец се случи истинско чудо. Отново бяхме на преглед и за пореден път щяхме да видим мъничето през екрана на апарата. И докато лекарят оглеждаше всичките му органи… изведнъж то махна с ръка. Все едно знаеше, че го гледаме и искаше да ни поздрави, да ни каже за първи път: “Здравейте, мили родители!” Първоначално реших, че си въобразявам, че това е само плод на моята фантазия и на огромното ми желание да съм по-близко и по-скоро до така мечтаната рожба, но и докторът, и приятелят ми го бяха видели. Приех този жест на бебето като опит то да се свърже с нас, макар да звучи налудничаво. Сякаш едва сега напълно осъзнах колко здраво съм свързана с това малко създание. Исках да му махна и аз, копнеех да му покажа колко много го обичам, да го гушна и да му даря само любов.
    Срещите с бебето ме изпълваха с щастие и дни наред след това гледах снимките и мечтаех за деня, в който най-накрая ще се срещнем.
    Често си припомнях момента, в който мъничето махна с ръка, и бях убедена, че то вече знае за нашето присъствие. Разбира се, имаше и моменти, в които ме обхващаха меланхолия и тъга. Притеснявах се за бъдещето, за това дали ще се грижа достатъчно добре за бебето, дали ще съм добра и нежна майка, как ще се оправяме финансово. Но в момента, в който бебчо ме подритнеше отвътре, забравях всички притеснения и опасания и отново летях от щастие. Така, докато се люшках между радостта и тъгата, дойде денят, в който моето малко съкровище най-накрая щеше да излезе на бял свят…

    Съпругът ми е бивш футболист и много искаше да има момчета. Планирахме две деца – така и стана въпреки притесненията и трудностите, които съпътстват раждането и отглеждането на едно дете в наше време.
    Родих първия си син леко и почти без проблеми, макар че бременността ми не беше много приятна. Щастието ми беше огромно. Решихме да го кръстим Алекс, а мъжът ми веднага започна да го нарича Алекс дел Пиеро (италиански футболист, на когото той много се възхищава).
    Няколко години по-късно пак бях бременна. Всичко се повтори и отново на бял свят дойде едно момченце. При раждането на първия ми син вярвах, че съм изживяла най-скъпоценните моменти от живота си, но сега се убедих, че съм сгрешила. Много се чудех какво име да дам на второто си момче, така че всички вкъщи да са доволни. Накрая се спрях на Кристиян. Татко му, разбира се, отново го “прекръсти” и се обръща към него с “Кристиян Виери” (пак италиански футболист). Близките ни хора непрекъснато се смеят, че ако продължаваме така скоро ще направим футболен отбор, а съпругът ми само се усмихва и ми намига. Кой знае – не сме планирали трето, но както е тръгнало…
    Сега къщата ни е изпълнена със смях и веселие. Няма нищо по-хубаво от това да си родител и да виждаш как си дал живот на две прекрасни деца, които растат с всеки изминал ден. А и ние твърдо вярваме, че колкото повече деца има, толкова по-забавно и интересно ще е у дома.

    Тъкмо бяха отминали вълненията около абитуриентския бал на дъщеря ми и аз мечтаех за малко почивка, когато любимото ми дете и приятелят й ме изненадаха с новината, че ще правим сватба и скоро ще ставам баба. Първата ми реакция беше бурна – всяка майка на 18-годишна дъщеря, която е поставена пред такова изпитание, ще ме разбере. Но се успокоих и се заехме с приготовленията за сватбата. Всичко мина добре и едва след това разбрах какво трябва да правя оттук нататък. С дъщеря ми започнахме да посещаваме женската консултация, постепенно свиквах с мисълта, че моето момиче ще става майка, а аз баба. Прекарвахме повече време заедно и много се сближихме. Бременността беше спокойна и без проблеми. 10 дни след определения термин заведох дъщеря си в болницата. Тя остана под наблюдение и на сутринта й включиха система, за да предизвикат раждането. Но родилна дейност нямаше. Преживях дълги часове, изпълнени с напрежение. Раждането щеше да се проточи, затова реших да се прибера у дома, където по-малката ми дъщеря очакваше новини. Поседях малко, телефонът звънна и ми съобщиха най-хубавата вест: “Честито, бабче, имаш внучка!” След десетина минути бях в болницата. Раждането беше минало без усложнения, въпреки увитата пъпна връв около врата на бебето. И двете ми момичета бяха добре. След три дни се прибраха вкъщи.
    Бях на върха на щастието, когато за първи път гушнах малкото човече. Държах в ръцете си един нов живот, на който щях да дам цялата си нежност и любов. Нарекоха бебето Жаклин. Скоро след раждането дъщеря ми се разболя и повериха мъничето на мен. То се променяше с всеки изминал ден. Сега все едно отново съм майка. Около мен има три прекрасни момичета – две дъщери и една внучка.

    Бях забравила всичко около бременността, докато Господ не реши друго. Преди 16 години родих първия си син и мислех, че повече няма да се насладя на щастието да гушна малко ревящо бебе.
    Като видех малко дете, което плаче, си казвах: “Това няма да ми се случи вече, не мога да го издържа още веднъж!” Но съдбата ми беше подготвила изненада. На 39 години съм и животът ми е наситен с преживелици и трусове. На третия рожден ден на сина ми баща му почина. С него имахме 4 години щастлив семеен живот, но изведнъж всичко се срути. Загубата беше огромна. Съвзех се макар и трудно, и разбрах, че трябва да продължа да живея с мисълта за любимия човек, който никога вече няма да се върне, с грижата за детето, с работата…Така прекарахме със сина ми 7 дълги години.
    Справяхме се, въпреки тежкия живот. В един момент на хоризонта изгря нов татко. Решихме да се съберем.
    Той беше преживял един несполучлив брак, от който имаше дъщеря. Тя живееше при него след развода. И така станахме семейство. Нямахме планове да създаваме бебе. Може би децата ни нямаше да одобрят присъствието му в къщата и щяха да ревнуват.
    Но уви… Учителка съм по математика и един ден след работа, подтиквана от някакви вътрешни съмнения, купих тест за бременност. За моя изненада той беше положителен. С втория ми съпруг бяхме заедно цели 6 години и не бяхме говорили за бебе. Започнахме да мислим – да го оставим ли, или не. Везните клоняха ту в едната, ту в другата посока. Малко след като разбрах за бременността, заминах с учениците на екскурзия. Имах време да мисля и да реша. Оставих прегледа при гинеколог за края на месеца. По моите сметки бременността трябваше да е между втория и третия месец – идеално време за прекъсването й. Не мислех, че ще мога да родя нормално на моята възраст. А и учениците, на които бях класна, щяха да кандидатстват след VIІ клас и трябваше да ги подготвя. Заплатите на учителите често закъсняваха, имаше трусове в семейството – тези и ред други причини бяха натежали и бях взела решение да се отърва от тази грижа. Но не било писано да стане така. Д-р Горчева от болницата в Дулово категорично отказа да прави аборт, защото установи, че бременността е в 15-ата гестационна седмица. Не повярвах – моите изчисления бяха други. Реших да отида във Варна при друг специалист. И там след прегледа диагнозата се потвърди. Стана ясно, че в началото бременността ми е била “цветна” и съм закъсняла с прекъсването й. Рисковано бе да се предприема каквато и да била интервенция. На монитора на ехографския апарат се виждаше добре оформен плод. Не можех да повярвам. Как ще родя това дете? Ще мога ли да износя бременността? Ще бъде ли нормално – на моята възраст рисковете са по-големи за бебето. Таткото обаче беше спокоен. Реши, че трябва да отгледаме детето и че ще се справим въпреки трудностите. Трябваше да кажем на близките… Преди всичко на децата. Но как да стане? Те не бяха малки. Уж по случай приключването на учебната години и на малкия ремонт вкъщи отидохме в Силистра в приятен ресторант. Беше топла лятна вечер. Настъпвахме се под масата с таткото и си правехме знаци кой ще започне пръв да говори. Аз взех инициативата в свои ръце и обявих, че след няколко месеца нашето семейство ще се увеличи с още един член. Синът ми изглеждаше толкова учуден, едва не падна от стола. А дъщеря ми подскачаше от радост, че ще има братче или сестричка.
    Всички зачакахме щастливото събитие. Бременността ми протичаше нормално и за мое най-голямо учудване нямах проблеми. До петия месец непрекъснато ми се гадеше, но това беше единственото неразположение, с което се сблъсках в този период. Реших да изляза в отпуск по болест и напуснах училище още в началото на учебната година. Все пак бях на възраст и рискът за бебето беше голям. Не трябваше да го подценявам. Определиха термина ми за 31 декември и всички познати се шегуваха, че може да родя “Първото бебе на годината”…

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh