×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Със съпруга ми се познаваме още от деца. Никой от нас не предполагаше, че някога ще станем семейство. Един ден той започна да ремонтира апартамента си, а аз като приятел исках да му помогна. Не след дълго заживяхме заедно. Когато приключвахме ремонта и оставаше само детската стая, решихме да си направим дете, да довършим ремонта през първите месеци на бременността и после да се оженим. Но уви, в живота не винаги нещата стават така, както ги планираме. В началото на втория месец на бременността се чувствах много зле. Мислех, че всичко ще мине, но състоянието ми се влоши. Не можех да вляза в кухнята. Радослав (бъдещият ми съпруг) се грижеше за всичко. Не се хранех, дори вода не пиех. След няколко дни се обезводних и се наложи да вляза в болница. Останах цял месец на легло. Когато излязох, продължих да повръщам. Отново се върнах в болницата. Благодарение на Радослав започнах да се храня по малко.
    Излязох от болницата в 5-ия месец. Ремонтът беше приключил и започнахме да организираме сватбата.
    Десет дни преди термина водите ми изтекоха и влязох в болницата, но без контракции. Съпругът ми беше на работа. Лекарите ми казаха, че може би ще родя на другия ден, но решиха да ми включат система. След два часа родих прекрасно момиченце. Пъпната му връв се беше увила около врата и то не се бе хранило достатъчно. Вики се роди само 2.050 кг, 46 см, но беше здрава и това ме радваше. Беше много вълнуващо – като насън. Успях да изненадам таткото – да родя, преди да е свършило неговото дежурство. Вълнението ми беше за кратко, когато разбрах, че лекарите са решили да оставят под наблюдение бебето в кувьоз за няколко дни. Много мъчно ми беше, виждах го само в часовете за кърмене, единствената ми утеха беше свиждането с таткото.
    След две седмици ни изписаха. Благодарение на теб, татенце, през целия ни съвместен живот заедно имаше много моменти, в които аз си казвах: Ех, че е хубав животът! Благодаря за всичките ти грижи и за всеотдайността ти към мен и Вики! Нека винаги бъдем щастливи заедно! Обичаме те!

    Аз съм млада баба – само на 44 години. Когато дъщеря ми Ивелина ни съобщи, че чака дете, не можехме да си намерим място от радост. Дните в очакване на бебето започнаха да се нижат. Един ден обаче Ивка се обади и ни каза, че се налага да влезе в болница за задържане. Много се притеснихме. Преди време беше преживяла спонтанен аборт и възможността всичко отново да се повтори помрачи голямата ни радост. Благодарение на акушер-гинеколога й д-р Георги Андонов, на когото съм безкрайно признателна, всичко мина добре въпреки дългите дни, изпълнени с притеснения и страхове.
    Никога няма да забравя деня, когато се появи внукът ми Йордан. Ние с дядо му Тошко бяхме на работа, въпреки че беше неделя. Работим във фирма, която се занимава със земеделие, и дните от седмицата не са от значение. По това време беше жътва и бяхме много заети. Ненадейно зет ми Ивайло се обади и каза, че дъщеря ми е постъпила в болница и трябва да очакваме най-вълнуващия миг – да станем баба и дядо. Рано на другия ден, в 4 ч. сутринта, обичната ни дъщеря ни съобщи, че вече можем да си отдъхнем – нашият малък Йордан беше се родил. Веднага тръгнахме към родилния дом и два часа по-късно го видяхме.
    След изписването цялата фамилия се радваме и грижим за малкия Данчо, който е много кротко и весело детенце. Вече е голям и знам, че е роден под щастлива звезда и тепърва му предстоят много радостни моменти.

    Изминаха почти 8 години от раждането на първия ми син Георги и реших, че е крайно време да родя второ дете. Съпругът ми и синът ми отдавна имаха желание да станем четирима, а аз все намирах оправдания да отлагам решението. Забременях почти по план. Чувствах се щастлива, защото бях готова да дам начало на нов живот. Семейството и приятелите ми много се зарадваха на новината. За съжаление обаче още в началото започнаха и проблемите – получих кървене. Въпреки това ехографските прегледи показваха малка пулсираща точица. Наложи се да прекъсна работа, да остана у дома и да почивам повече. В същото време съпругът ми трябваше да замине на курс в София, на сина ми Георги му предстоеше да завърши първи клас. Беше ми трудно да се справя, но близките много ми помагаха.
    Често прокървявах и това силно ме тревожеше, но благодарение на назначеното лечение от д-р Ели Илиева бременността ми се запази. Причината за кървенето бяха малки отлепени участъци на ниско разположената плацента. Бях в четвъртия месец, когато д-р Илиева ми съобщи, че най-вероятно бебето ще е момче. За мен това беше без значение, защото най-важното беше да износя и да родя здраво дете. В края на петия месец усетих, че започвам да кървя обилно. Когато отидох в банята, падна голям съсирек кръв. Изплаших се, че ще загубя бебето. Събудих съпруга си и позвъних на Бърза помощ. Линейката дойде бързо, лекарката се опита да чуе тоновете на бебето, но ми каза, че за по-сигурно трябва да постъпя в болница. Дежурната лекарка не беше особено отзивчива, но ме успокои, че малкото сърчице тупти под моето, а и кървенето намаля. Останах на легло цял месец. От лекарите и от публикациите в списание “9 месеца” научих, че при моята диагноза “плацента превиа тоталис” има голям от ново кървене и преждевременно раждане, а шансовете бебето да оцелее са минимални. Тревожех се какво ще стане. Беше ми мъчно, че не съм си вкъщи при мъжа и сина ми. Знаех, че и без мен ще се справят, но безкрайно много ми липсваха. Този месец се изнизваше болезнено бавно. Изписаха ме, но след два дни отново получих кървене. Пак отидох в болницата, но след прегледа дежурните лекари ме изпратиха в специализирана болница, където има отделение за недоносени деца. Това може би означаваше, че в края на шестия месец ще се наложи да ми направят секцио. По пътя за болницата се молех на Бог да запази бебето ми. Лекарят, който ме прегледа, установи, че нямам разкритие и назначи вливания на лекарствата чрез системи, за да спре кръвоизливът и бременността да продължи. Беше ми ясно, че до раждането трябва да остана в болницата.
    Дните минаваха бавно. Имах чувството, че за мен времето е спряло и животът тече само навън, извън болничната стая. Когато близките ми идваха на свиждане, се опитвах да не ги тревожа, но след като си тръгнеха, ми ставаше много мъчно. Най-много тъгувах за сина си, а и чувствах, че му липсвам.
    В отделението “Патологична бременност” лекарите и акушерките ми бяха като второ семейство. Много млади жени станаха майки, но към някои съдбата не беше благосклонна. Радвах се с едните и плачех с другите. Бебето ми растеше и се развиваше нормално. Пресмятах гестационните седмици и дните до термина. Раждането щеше да стане чрез цезарово сечение след 37-ата гестационна седмица (г.с.). Но в 35-ата г.с. през нощта получих кръвоизлив. Поставиха ми система. Припаднах. Въпреки многото лекарства, които ми дадоха, кървенето не спираше, коремът ми ставаше все по-твърд и акушерката ме посъветва да не ям и да не пия нищо. На сутринта д-р Йончев, завеждащ отделението, прецени, че не може да се чака повече. Съпругът ми вече беше в болницата. Казах му да не се обажда на никого, преди да е ясен резултатът. Обзе ме спокойствие, защото си мислех, че каквото трябва да стане, ще стане. А д-р Йончев беше спечелил доверието ми и знаех, че съм в сигурни ръце. В 11 ч. моят малък син пое първата си глътка живот. Кръстихме го Михаил, защото се роди два дни след големия християнски празник Архангел Михаил и искахме името му да го закриля.
    Благодаря на близките и приятелите, които ми помагаха и подкрепяха в трудностите! Благодаря на лекарите и акушерките, чиито професионализъм дари живот на сина ми! Благодаря на Бог, че имам две прекрасни деца и добър съпруг!

    Казвам се Гошко и съм само на един месец, но много искам да се похваля на всички с моята прабаба Кица. Тя е най-добрата баба и аз много я обичам!
    Когато мама е била на 5 год., а леля Креми на 9 год., майка им е починала и баба Кица е дошла в Пловдив, за да се грижи за тях. Повече от 20 години тя ги е дарявала с много топлота и обич, която продължава и до днес. През 1999 г. мама и тати са се оженили, а след година се е родил батко Ангел. Баба веднага е отишла да помага на мама, ходела е всеки ден, за да може тя по-бързо да се възстанови след раждането. А когато мама се е върнала на работа, баба по цял ден е гледала батко и се е грижела изцяло за него.
    Сега вече баба Кица е на 83 години и продължава да помага на всички с каквото може. След като аз се родих и с мама се прибрахме вкъщи от родилния дом, тя ме прегърна и аз усетих силната обич, която изпитва към мен. Най-добре се чувствам в нейната прегръдка. Прабаба Кица е най-добрата, всеотдайна и грижовна баба на света!
    Пожелавам на всички деца да имат щастието за тях да се грижи такава прекрасна жена като баба Кица!

    Два месеца след като сключихме брак с Петромил, тестът за бременност се оказа положителен. Радостта ни беше неописуема. Бяхме заедно със съпруга ми и наблюдавахме как се оцветяват двете чертички на теста. След този резултат веднага отидох на преглед при специалист и последва изследване с ехограф, което показа: “Един жив плод!” Бяхме на върха на щастието. Предстоеше ни да станем родители – да изживеем непознати и прекрасни чувства и моменти.
    Първите три месеца на бременността бяха доста неприятни – усещах всяка миризма и ми се гадеше, не можех да ям почти нищо, повръщах непрекъснато. Единственото, което приемах, бяха варени картофи и постоянно на котлона имаше по една тенджера с тях. За щастие този период премина и след това бременността ми протече почти без никакви проблеми. Всеки месец започнах да посещавам акушер-гинеколог, за да следя състоянието на детето. Нещата бяха наред, правех необходимите изследвания. Бях доволна от обслужването. След 4-ия месец с всеки изминал ден започнах да наддавам чувствително. Нямаше и помен от предишното гадене и повръщане, когато бях загубила апетит и отслабвах. Ходех на работа, но това не ми пречеше непрекъснато да похапвам. В края на 9-ия месец изглеждах внушително. Продавачката в кварталния магазин се усмихваше, като ме видеше да се клатушкам тежко-тежко и ме питаше: “Близнаци ли очаквате?” Резултатите от изследванията ми бяха в норма, а явно и бебето се чувстваше много добре до моето сърце и беше много послушно. Още от самото начало знаех, че ще е момче, но това се потвърди едва в средата на 8-ия месец въпреки многото прегледи с ехограф. Вероятно щях да родя срамежливо дете, защото винаги когато трябваше да му видят пола, то се обръщаше.
    Когато вече си личеше, че сме двама, мъникът започна да рита. С бъдещия татко непрекъснато чакахме кога ще започне да се обажда, а то като че ли само това чакаше – въртеше се ту наляво, ту надясно.
    Преживяванията бяха много приятни и с нетърпение чакахме Големия ден. Четяхме списание “9 месеца” и постоянно търсехме в интернет статии за бременността, отглеждането и възпитанието на детето. Акушерката, която наблюдаваше бременността ми, ме посъветва да приготвя багажа за болницата месец и половина преди термина, за да съм готова за всякакви изненади. Така и направих. Точно 45 дни преди Големия ден чантата с необходимите неща беше готова и само чаках деня, в който да се запозная с моето малко съкровище.
    Терминът отмина, а бебето не искаше да излиза. Трябваше да постъпя в болницата, но все още нямах никакво разкритие. Прегледаха ме на ехограф и лекарят видя, че плацентата старее. Препоръча ми колкото може по-скоро да се предизвика раждането, защото забавянето е опасно за бебето. Мнението на специалистите ми звучеше много стряскащо. През цялото време и през 9-те месеца бях убедена, че ще родя по нормален начин и всичко ще е наред. Затова със съпруга ми решихме да изчакаме още малко. Дните, докато постъпя в болницата, бяха кошмарни. Всеки момент очаквах и се надявах да започнат родилните болки и да имам контракции, но нищо не се получаваше. Уви, тревогите ми бяха лъжливи. Затова по принуда отидох в болницата, за да родя. Поставиха ми таблетка, която трябваше да предизвика контракции, но няколко часа по-късно все още нищо не се случваше. Времето летеше.
    Раждането протече като сън. Всички мъки и болки бяха забравени с появата на малкия Борислав. От сърце благодаря на д-р Танев и акушерката Николова, които много ми помогнаха.
    При първата ни среща с бебето почувствах такава еуфория и нежност, каквито не бях изпитвала досега. Искаше ми се само да го гушна и двамата да заспим. Преместиха ни от родилната зала в стая с две легла и две кошарки. Санитарката, която ми помогна, беше изключително внимателна. Оставиха ме сама, а аз си мислех само за малкото човече, на което бях дала живот, и изобщо не можех да заспя. Когато по обяд ми донесоха бебчо, той беше гладен и бързо се ориентира в обстановката. Първата нощ заедно прекарахме в разходки из отделението, защото Борко беше доста развълнуван и недоволен, че сме му развалили спокойствието и трябва да свиква с много нови за него неща. С нетърпение очаквахме момента, когато ще се приберем вкъщи при тати.
    Сега вече сме тримата заедно и се забавляваме, опознавайки света наоколо.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh