×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Вече няколко месеца съм баба на лъчезарно и усмихнато момченце, което се казва Петър. Връщайки лентата назад, с облекчение си спомням как три години преди това на дъщеря ми поставиха диагноза, която я лишаваше от щастието да стане майка. Лекуващият лекар беше категоричен – вероятността за забременяване е минимална, шансът за износване – никакъв, а травмата от подобни опити – огромна. Не можех да си намеря място от тревога. Бях безсилна, всичко зависеше само от Бог. Трудно ми е да ви опиша какви противоречиви чувства изпитах, когато разбрах, че дъщеря ми е забременяла. Със свито сърце се надявах всичко да протече нормално и да завърши благополучно. Страхувах се да се радвам на очакваното щастие, защото още от самото начало тя имаше тежка бременност. Притеснявах се, тъй като освен всички съпътстващи неразположения и куп други проблеми, имаше опасност в последните месеци на бременността да настъпят усложнения.
    Заредиха се мъчителни, изпълнени с трепетно очакване и тревога дни, докато една прекрасна априлска сутрин дойде вестта, че съм станала баба. Това, което почувствах, не може да се опише с думи. Бях безкрайно щастлива, но и изненадана, защото не знаех, че преди три дни дъщеря ми е постъпила в болница. Тя не ми бе казала, за да ми спести притесненията, а всекидневните телефонни обаждания като в добре обмислен сценарий е правела от родилното отделение.
    Сега, когато държа в прегръдките си малкото създание, ми се струва, че животът е много по-хубав и слънчев отпреди. Петър навлезе в дните ми плахо като искрица надежда и неусетно се превърна в сбъдната мечта – много шумна и реална.
    Моля се Бог да е милостив към всяка жена с подобни проблеми и да не й позволи да се отчайва, защото чудеса стават не само в приказките.

    Чувствам се най-богатата майка на света, защото се радвам на три прекрасни деца. Със съпруга ми се познаваме от V клас – бяхме заедно на лагер. Родителите ни работеха в едно предприятие. След лагера не се бяхме виждали до моя абитуриентски бал. Месец преди това срещнах майка му и й подхвърлих той да ми се обади, ако иска. Една вечер Теодор направо дойде вкъщи. И така започна нашата връзка.
    Станахме студенти и малко след това се оженихме. След година се роди първата ни рожба, а след още 3 години – втората. Съпругът ми обаче винаги е искал да имаме три деца. За мен беше лудост – при този скъп живот, децата вече бяха поотраснали, имаме работа... но изведнъж съвсем спонтанно решихме да си имаме (ако и Бог бе рекъл) дъщеря. И чудото стана – забременях веднага.
    Бременността ми не беше тежка. Бях в 30-ата гестационна седмица, когато на поредния преглед с ехограф чух: "Това бебе е женско!" Нищо друго не усетих и не видях през този ден. В ушите ми звучаха единствено думите на лекарката и нямах търпение да споделя със съпруга ми, че ще си имаме така мечтаната дъщеричка. В средата на 8-ия месец почувствах силни болки в таза и в кръста. Отидох на преглед и след консултацията се оказа, че имам скъсяване на маточната шийка и разкритие. Много се разтревожихме. Наложи се да вземам лекарства и да лежа. Не можех да върша дори домакинската си работа. Чувствах се непълноценна майка и за синовете си – те ми помагаха, вместо аз на тях.
    Лекарите казваха, че щом вляза в 9-ия месец, ще родя, че едва ли ще износя детето и че то ще се роди малко. Но аз непрекъснато си повтарях, че всичко ще е наред.
    Дойде последният месец от моята бременност и нищо не се случи. Бебето се появи само 8 дни преди термина. В този период имах четири "фалшиви тревоги" и всеки път тичахме до болницата. Напук на всички бебчето не искаше да излиза.
    Една сутрин изпратих децата на училище и заедно със съпруга ми се отправихме към родилния дом. Причината не бяха родилни болки, а лекото кървене, което се беше появило. След прегледа обаче се оказа, че вече е време да раждам. Нямах търпение да видя как изглежда нашето съкровище.
    След като ме подготвиха за раждането, ми сложиха система. Попитаха ме дали искам епидурална упойка, но аз отказах. Раждането вървеше по план, но изведнъж нещо в записа на сърдечните тоновете на детето подсказа на лекарите, че бебчето в корема ми се измъчва и контракциите не са пълноценни.
    Спукаха околоплодния мехур и всичко се оправи, но започнаха нечовешките болки. За последно се обадих на съпруга ми. Бях вир-вода. Анестезиологът ми постави обезболяващо през системата и малко по-късно започнаха напъните. Само за секунди се роди Тя. Не можех да повярвам, че това се случва с мен. Не знаех какво да направя от щастие, беше се родила бленуваната дъщеря. Още не се беше отлепила плацентата, когато ми подадоха телефона, за да се обадя на таткото, който чакаше навън. Щом чу, че има дъщеричка, той заплака. И така аз плачех вътре, а той отвън.
    След много притеснения и надежди на бял свят се роди нашата дъщеря Преслава. Благодаря от сърце на екипа в родилната зала – д-р Светла Христова и акушерките Светлана Андреева и Людмила Бонева. Никога няма да забравя техните грижи и професионализъм. Желая им от сърце много здраве и щастие. Дай, Боже, всяка жена да има възможност да роди при такъв екип.
    Отсега нататък може да ни е много трудно и физически, и финансово, но заради пламъчетата в детските очички ще се справим. В семейство, в което има любов и разбирателство, всичко се постига. Благодаря на съдбата, че ме е събрала с такъв добър човек като съпруга ми.
    Благодаря, че Бог ни дари с така мечтаната дъщеричка.
    Искам да кажа на всички млади хора и семейства – няма по-голямо богатство от децата. Те са дар Божи! Дай, Боже, всекиму такова щастие – да стане родител за трети път!

    Бременността ми беше изключително желана и планирана – и днес си спомням с подробности всеки разговор за бебе със съпруга ми. И така половин година след гражданския ни брак, докато подготвяхме църковната венчавка, макар да бяхме обещавали да поизчакаме с детето, не издържахме и направихме първия си опит. За наша огромна радост и абсолютно никаква изненада след няколко седмици разбрахме положителния резултат. Направих си поне 3–4 теста за бременност – не толкова, за да се уверя със сигурност, а просто защото и на двамата много ни харесваше да гледаме двете чертички. Отидохме на море. Почивката обаче не ми се отразяваше, както ми се искаше. Апетитът ми намаля и миризмата на готвено предизвикваше неприятно усещане в стомаха ми. Забелязах, че вече не понасям цигарения дим, парфюма си, вкуса на кафето, от изтощение едва се прибирах от плажа. Имах нужда от все повече и повече сън. Носех старите си дрехи, тъй като видимо нищо не ми личеше. Започнах несъзнателно да спя по-далеч от мъжа ми в леглото – да пазя корема си, с гръб към него и без да му позволявам да ме прегръща нощем.
    Една сутрин прокървих – уж съвсем лекичко, но достатъчно, за да ме накара да изпадна в отчаяние. Отидох веднага на лекар, въпреки че не исках непознат гинеколог да ме преглежда. Беше лекар в частен кабинет – възрастен, с авторитетен вид. Прегледа ме на ултразвуков апарат за пет минути, които ми се сториха цяла вечност. Разглеждаше екрана с такъв сериозен израз и въздишаше така тежко, че сърцето ми се свиваше и на няколко пъти почти спирах да дишам. Уплаших се, че се е случило нещо фатално и вече нищо няма да е както преди. Оказа се, че няма проблем. Докторът установи бременност в 6-ата гестационна седмица (г.с.). Трябваше да съм безумно щастлива, а цялото мъчение по време на прегледа и апатията, с която лекарят започна да ми дава съвети за живота ми на бъдеща майка, много ме разстроиха. Излязох разплакана от кабинета и едва разказах всичко на съпруга ми, който пък беше безкрайно щастлив. Два часа ронех сълзи в едно кафене, а той и до ден-днешен ме имитира: “Докторът не ми съобщи радостно новината!” После се обадихме на няколко близки да споделим вестта и отново бях щастлива!
    След третия месец организмът ми напълно се настрои за новия живот. Неразположението отмина и се чувствах изпълнена с енергия. Заспивах с по-голяма лекота, но и станах по-чувствителна. Започнах да планирам бъдещите покупки за бебето и заедно със съпруга ми използвахме всяка събота за разходки по магазините и за набавяне на всичко необходимо за посрещането на бъдещата ни дъщеричка.
    Разбрахме, че ще е момиче, когато бях в шестия месец, и новината ни направи още по-щастливи! И двамата искахме дъщеричка, бяхме й измислили име, а съпругът ми даже с обич предвиждаше, как “ще му се качваме и двете на главата”.
    Всеки път той идваше с мен на преглед, следеше развитието на бебето, като старателно четеше и сравняваше действителността с всичко, написано в книгите и в “9 месеца”.
    Ходех на работа до момента, в който трябваше вече да ме приемат в болница. Терминът ми беше минал и се налагаше да предизвикат раждането. Така на 14 април родих Биляна – моето здраво и сладко бебе. Съпругът ми присъстваше на раждането, първи я прегърна, държа я цели 20 минути! Дъщеричката ми се оказа най-очакваното същество от наши близки, колеги и приятели за последните 9 месеца.
    Два месеца след края на бременността си се връщам назад към нея с чувство на голяма носталгия – пожелавам на всяка жена да изпита подобна радост и удовлетворение от нетърпеливото очакване на бъдещото си дете. Да е обичана и разбирана от съпруг и от колеги, да е обграждана с внимание от близките си! Да има възможност да се наслади на всеки миг мечта и на всяка малка покупка за бебето си! Да е уверена и със самочувствие, когато чете и открива отговор на всеки въпрос в професионално издание като “9 месеца”.

    С Иван (тогава още приятел, сега вече съпруг) много искахме да имаме бебе. Още преди да се оженим, почти всичките ни приятели бяха семейни, с бебе или поне в очакването му. Тайничко исках и ние да сме на тяхно място. Само Господ знае колко много копнеех да имам дете. След всеки опит да забременея купувах тест за бременност, но винаги чертичката беше една. Чувствах се тъжна, потисната и нещастна. С Иван продължавахме да правим опити и така мина цяла година. Разочарованието ни растеше. Месеците се нижеха, животът продължаваше макар и без бебе, ежедневните ни ангажименти ни бяха завъртели и накрая съвсем изгубихме надежда, че ще станем родители.
    Иван работеше като готвач, а аз като сервитьорка. И двамата се бяхме отдали на работата си и си казвахме, че ако Господ е решил, ще имаме бебе. Нещата продължаваха така, докато един ден осъзнах, че мензесът ми закъснява почти с 10 дни. Реших да не си купувам тест за бременност, а направо да отида на преглед при специалист. Бях уплашена и се страхувах да кажа дори и на Иван, че има макар и малка вероятност да стана майка. Мислех, че това просто е лъжлив сигнал и че е плод на моята фантазия и на огромното ми желание за дете. Не исках да разочаровам Иван и да подхранвам илюзиите му с моите съмнения. Бяхме си говорили хиляди пъти колко е хубаво да имаме дете и двамата се чувствахме напълно готови да станем родители.
    Така изчаках още 10 дни, като всяка сутрин се притеснявах дали мензесът ми няма да дойде именно днес. Но за моя най-голяма радост това не се случи. Казах на Иван, че нещо става и трябва да отидем на лекар, за да сме напълно сигурни. Записах си час и двамата се отправихме към кабинета.
    След като ме прегледа на ехографския апарат, гинекологът се обърна към мъжа ми и му каза: “Честито, ще си имате бебе!” Боже, чудото стана! Бяхме най-щастливите хора на света. И двамата се прегърнахме, в очите ни имаше сълзи от радост. Мечтата ни се беше сбъднала!
    Продължих да работя. Толкова се радвах на непрекъснато растящото ми коремче. Чувствах се отлично, бях горда, че ще ставам майка. Всички около мен ми обръщаха внимание и това ме правеше много щастлива. Колегите ми се отнасяха с огромно разбиране към мен. Продължих да работя до 6-ия месец. Всички се чудеха как издържам – бременна, а работя по цял ден на крак, обикалям по 12 часа непрекъснато. Бях много пъргава, чувствах се прекрасно. Нямаше никаква причина да спра да работя. Това дори ме изпълваше с енергия.
    Купувах си всеки брой на списание “9 месеца” и се информирах за бременността, а и за грижите за бебето – все неща, които щяха да са ми много полезни, след като детето се появеше на бял свят. С Иван решихме да сключим брак. Сватбата беше страхотна и двамата много се забавлявахме. В края на бременността реших, че е време да си остана вкъщи. Но това драстично се отрази на килограмите ми – бързо ги натрупах. Останах у дома, за да се наслаждавам изцяло на факта, че съм бъдеща майка. Исках да използвам всяка минута за подготовка за пристигането на бебето. Очаквах Големия ден с огромно нетърпение. Със съпруга ми приготвихме всичко за нашата малка звездичка. (След поредния преглед на ехограф разбрахме, че ще имаме момиченце.) Купихме кошарка, дрешки и всички принадлежности, от които едно малко човече се нуждае. Чантата за болницата също беше готова.
    Оставаше само да чакаме. Терминът дойде и отмина. Броях часовете и се чудех кога ли най-сетне нашата малка госпожица ще реши да се появи на бял свят. Седмица по-късно постъпих в болницата с контракции. След много болки и с голяма мъка родих прекрасната ни дъщеричка Кристияна. Не мога да опиша огромната радост, която изпитах, когато видях това усмихнато бебче. По-късно, когато взех да го кърмя, забелязах, че има две сладки трапчинки.
    Сега се наслаждаме и опознаваме една друга. Прекрасна е, обичам я с цялото си сърце и душа и се чувствам най-щастливата жена на земята.
    Искам да кажа на всички отчаяни жени, които не могат да заченат бързо, да не се предават, да вярват силно и да молят Господ, който ще им изпрати голямото чудо!

    Със съпруга ми се запознахме преди 6 години, а вече 2 години сме семейство. Веднага след сватбата решихме да си направим детe, защото и двамата се разбираме прекрасно с малчуганите, но все не се получаваше. Около мен имаше много бременни или пък жени, които вече имаха деца. Това ме измъчваше и постоянно плачех, бях отчаяна. Всяка вечер се молех на Бог да ме дари с рожба. През август миналата година се канехме да заминем на море, а аз се притеснявах, че тъкмо тогава мензесът ми трябва да дойде и няма да мога да се насладя на почивката, защото ще се чувствам некомфортно. Така дойде денят, в който трябваше да заминем, а все още нищо не се случваше с мен. Купих си тест за бременност и направо не можех да повярвам на очите си. Появи се и втора черта – съвсем бледа, но я имаше. Веднага изтичах при мъжа ми, накарах го да седне удобно и му подадох теста. Той дълго се взираше в него и накрая попита: “Това втора черта ли е?” отвърнах: “Да!”. Той скочи, прегърна ме и заяви, че е най-щастливият човек на света.
    Заминахме на морето. За съжаление на мен ми се гадеше от миризмата на риба и се наложи да оставам през повечето време в квартирата. Но това беше малка цена за щастието, което изпитвах. Неразположението продължи до 3-ия месец. Неприятностите обаче не свършиха. Започна да ми тече кръв от носа и венците, нямах никакъв апетит, но въпреки това бебето растеше голямо и беше много добре. Всеки път чаках с огромно нетърпение прегледите на ехографския апарат, за да зърна малкото човече. В края на четвъртия месец за първи път усетих нежните движения на бебчето, които ме изпълниха с неимоверна радост. От ден на ден ритниците ставаха все по-силни, но винаги когато съпругът ми искаше да ги усети и слагаше ръка на корема ми, мъничето се усмиряваше, а той страшно се ядосваше на това.
    Месец по-късно при поредния преглед се установи, че ще имаме момиченце. Представях си как ще се разхождаме, като порасне, как ще я обличам в малки сладки роклички. Започнах да купувам дрешки – всички в розово, за да съм напълно готова за идването на малкото човече. Исках всичко да е перфектно.
    Към края на бременността започнаха да ме мъчат киселини, но и това не намали радостта ми. Спях почти седнала. Продължавах да рисувам картини в съзнанието си – една малка госпожица с дълга къдрава коса. През последния месец бебето непрекъснато хълцаше, това страшно ме забавляваше, но едва ли на него му беше толкова приятно.
    Лекарката ми каза, че малката госпожица ще дойде на термина, но повече от седмица преди определения ден водите ми изтекоха. Изчаках още два часа след това и събудих бъдещия татко. Той отвори очи и попита дали не се шегувам. Отвърнах му, че всичко е истина и отидох в банята. Когато излязох, той вече се беше облякъл и ме чакаше на вратата. Беше много нервен, а аз – безкрайно спокойна. Уверявах го, че всичко е наред и няма защо да бързаме, а той все повтаряше, че ще закъснеем. Обадих се на майка ми да дойде, защото в този момент му нямах никакво доверие. Така 3 часа след като водите ми изтекоха, тръгнахме към Стара Загора.
    Приеха ме в болницата, прегледаха ме и казаха, че имам 2 см разкритие и трябва доста да почакам, докато раждането започне. Към 9 ч. сутринта ме включиха на системи, защото разкритието никак не напредваше. Добре че около мен непрекъснато имаше стажантки, които ми правеха компания. Между контракциите си разказвахме вицове. Сега се чудя как в този момент съм могла да запазя чувството си за хумор. Така часове по-късно акушерката ми каза, че разкритието ми вече е пълно, но бебето все още не може да излезе. Уплаших се да не би пъпната връв да пречи на детето, но сърдечните му тонове бяха добри.
    Преместиха ме в родилната зала и така малко по-късно се роди моята малка Памела. Беше прекрасна – с дълга черна коса и сиви очи. Още щом я видях, разбрах, че прилича на таткото. Пами тежеше 3.600 кг и беше дълга 52 см. Всички се чудеха къде я бях скрила, защото съм много ниска и имах малко коремче. Съобщих на таткото и той беше на седмото небе от щастие. Бабите също силно се развълнуваха. Сестра ми се разплака по телефона. Настаниха ме в стая с четири други майки, с които за няколко дни станахме добри приятелки. Помагахме си една на друга, дежурехме на смени. Не можех да накарам Памела да засуче. Когато я слагах на гърдата, тя се ядосваше и посиняваше от рев. Като се прибрах вкъщи, започнах да изцеждам кърма и да я дохранвам. Мъжът ми много ми помагаше. Ставаше нощем да се грижи за нея, макар че на другия ден беше на работа. Понякога я слагахме между нас в леглото и с часове я наблюдавахме. Памела осмисли живота ми и ни направи истинско семейство. Бабите се въртят около нея и се чудят как да й угодят.
    Благодарна съм на целия екип на АГ-болницата в Стара Загора и особено на акушерката Наташа Найденова и на стажантката Марияна за помощта на бял свят да дойде нашето малко съкровище.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh