×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Посрещнахме новата 2004-а в Пловдив на гости на нашия кум. На шега той ни подари залъгалка за бебе. Доста се смях на шегата му, без дори да подозирам, че съм бременна.
    Три седмици по-късно си направих тест и… изненада – чаках дете. Приех новината спокойно, макар че бебето не беше планирано и не бях сигурна, че сега е най-подходящият момент за това. Бъдещият татко също беше изненадан, но решихме да дадем живот на малкото създание. Продължих да живея както преди и да свиквам с мисълта, че ще ставам майка. Исках да изглеждам добре дори и бременна. Винаги си казвах, че и с голям корем ще съм красива, затова при всеки удобен случай отделях внимание на външния си вид. Ходех редовно на козметичка, правех си различни прически. Когато бях в добро настроение, се гримирах, но, разбира се, съобразявах всичко със здравето на бебето.
    Имах лека бременност и това ми позволяваше да правя какви ли не неща, някои от които доста щури. Бях в 6-ия месец, когато се покатерих на едно черешово дърво, за да си набера от вкусния плод.
    В края на 8-ия месец аз и мои колежки хванахме нощния влак за Варна и хайде на море… Гордо пъчих моя корем на плажа и със сигурност съм била доста интересна гледка. А бебето кротуваше, защото и то явно обичаше да прави щуротии.
    Докато ходех на работа, все още всяка сутрин ставах и правех гимнастика за бременни. Така се чувствах свежа през целия ден и можех дълго да се разхождам. Последните два месеца на бременността имах възможност да правя релаксиращи упражнения в басейн, които намаляваха отоците по крайниците на натежалото ми тяло. Цяло лято посещавах и курса за бъдещи родители, организиран от списание “9 месеца”. Беше страхотно! Чаках с нетърпение всеки вторник, защото получавах ценна информация за всичко, което ме вълнуваше, а освен това се забавлявах, като виждах как всяка от нас се закръгляше все повече. Една на друга рисувахме по коремите си и дори спечелих наградата от конкурса “Гордея се с моя корем”. Всичко това ми доставяше удоволствие и настроение, за да мога спокойно и с усмивка да нося тежкия си “товар”.
    По време на лекциите ни бяха обяснили какво представлява нормалното физиологично раждане и аз бях подготвена какво ми предстои. Може би затова не се уплаших, когато дойде щастливият ден. Една вечер получих първите контракции. Бяха кратки и съвсем търпими. Следях през колко време се появяваха и колко продължаваха. Оказа се, че са през 20 минути. Запазих самообладание и легнах с намерение да поспя. През цялата нощ обаче се пробуждах от по-силни контракции, които вече бяха през 10 минути. Не исках да постъпвам в болница много рано, знаех, че ако остана там по-дълго ще се притесня и изнервя много повече. На другия ден сутринта водите ми изтекоха и съпругът ми ме закара в родилното отделение. При прегледа установиха, че имам 7 см разкритие и всички мислеха, че ще раждам за втори път.
    Всичко мина без проблем. През цялото време до мен беше гинеколожката, която проследяваше цялата ми бременност. Тя се опитваше да ме разсейва, говорехме за различни неща, това ми действаше успокояващо и ми помагаше да запазя самообладание по време на контракциите и после при напъните. Лекарката ми даваше напътствия, които се опитвах да спазвам, за да може моето бебе да излезе на бял свят по-бързо. Така по обяд се роди дъщеря ми Ния. Плаках от щастие. Няма друга емоция, с която мога да сравня това, което изпитах, когато ми казаха: “Имаш момиченце! Честито!” По-късно, когато гушках моята малка Ния, от нея се носеше най-сладкия мирис на бебе.
    Сега най-голямата награда за мен е, когато дъщеря ми се усмихне, защото знам, че нейните огромни сини очи и усмивката й са чисти.
    Благодаря на списание “9 месеца”, че ми даде възможност да науча много ценни неща за бременността и майчинството, за това, че ме накара да се чувствам горда с моя голям корем, за това, че правеше вторниците ми цяло събитие, с което съобразявах всички други ангажименти.
    Благодаря на всички лекари за вниманието и грижите, които получих от тях. Благодаря им, че ми помогнаха и сега се радвам на моята малка Ния!

    Със съпруга ми се запознахме случайно, но любовта ни пламна като клечка кибрит и гори вече четвърта година. В началото не мислехме за дете, защото искахме да се подготвим и когато то дойде, да му дадем всичко, от което има нужда. След около година обаче забременях. Новината ме изпълни с енергия, достатъчна, за да обиколя целия свят и да споделям с всички, а съпругът ми беше онемял от щастие. Успя само да каже: “О, Господи, благодаря ти!” И в това имаше толкова много радост. Блаженството ни обаче трая малко. Направих спонтанен аборт в 3-ия месец и всичко рухна. Останах наполовина, нямаше го най-ценното от мен, от нас, не можах да го опазя. Потъвах в болка и отчаяние, докато в болничната стая влезе той, съпругът ми – моята опора и вяра в живота. В очите му имаше много мъка, но в същото време любов и искрица надежда, достатъчни, за да ми вдъхнат кураж. Почувствах, че ме обля топла вълна – та нали и него го болеше двойно. Но все пак той не беше отчаян. Прегърна ме и заплакахме заедно. Тогава през сълзи ми каза: “Ще си имаме детенце, бъди сигурна!”
    Когато след половин година забременях отново, бях убедена, че този път ще станем истинско семейство. Моят съпруг беше доказал, че ще направи и невъзможното, за да опази нашето неродено съкровище. Така в дните на трудна бременност, тежко раждане и тревоги около недоносеното ни момиченце винаги до мен беше той – телом и духом. Сякаш дори нежното му докосване по стъклените стени на кувьоза даде сили на дъщеря ни да се оправи изненадващо бързо.
    Оттогава мина една година, но всеки ден, когато се той прибира от работа вкъщи и от вратата ни поздравява и целува, очите ми се насълзяват и сърцето ми прелива от щастие. Моля се само Господ да пази нашия татко от болест и нещастие и да му дава воля и сили, за да ни пази и той!

    Казвам се Райна и моята баба Елена е най-прекрасната в целия свят. Тя е майка на мама и живее в Сливен. Но когато наближи време да се раждам, тя веднага пристигна в София, за да помогне на родителите ми да въведат ред в къщата и да купят всичко необходимо за моето появяване.
    Баба и тати ходеха заедно с мама на всички консултации през последния месец от бременността. Скъпата ми баба беше неотлъчно до нас и дори на училището за бъдещи родители, защото по това време баща ми беше много зает (той работи, свири в една група, следва второ висше образование, а тогава се подготвяше за моето пристигане и никак не му беше лесно).
    Баба и тати заведоха мама в родилното отделение в дена на моето раждане и чакаха пред залата, докато лекарите ме покажат. И двамата плакаха от щастие на първата ни среща. След това баба идваше всеки ден в родилното, за да ни види. Беше, разбира се, и на изписването.
    Като се прибрахме вкъщи всичко беше готово за моята поява – легло, пелени, пълен гардероб с дрехи, шишета за вода и биберони… Баба беше помислила за всичко, така че аз и мама да се чувстваме прекрасно и нищо не ни липсва. Баба Елена ме изкъпа за първи път, защото мама се страхуваше.
    През първите четири месеца тя беше неотлъчно до моите родители, за да помага. След това мама трябваше да се върне отново на работа и сега за мен се грижи баба Елена. Сутрин мама ме храни, после аз заспивам и баба има време да подготви всичко за мен докато се събудя. Следва невероятно хубав масаж, игра вкъщи или пък разходка, ако времето е хубаво. Когато родителите ми се върнат от работа, те са уморени, но и спокойни, защото знаят, че с баба прекарваме страхотно.
    Другата ми баба Райна също е прекрасна, но за съжаление тя работи извън България и по-рядко я виждам. Винаги я чакам с нетърпение, защото ми носи много прекрасни подаръци.

    Работех в семейство в чужбина, където се грижех за 3-годишната Талия. Това беше моето последно занимание, защото постепенно ме обзе необяснима мания да имам бебе, въпреки че се бях зарекла да нямам второ дете заради тежката бременност и трудното раждане на първото ми дете – Еди.
    Много често сънувах, че съм бременна, че ще раждам и други такива. По стечение на обстоятелствата се наложи да се върна в България, където Едоард ме чакаше с нетърпение. Когато се прибрах, взех детето си и заминахме за Бургас, където съпругът ми работеше. Наехме квартира и когато се стабилизирахме финансово, предложих на половинката ми да си направим още едно детенце. Той беше категоричен, че съм полудяла – как ще се справим, живеехме на свободен наем, имахме син ученик. Какво ли щеше да е, ако се появеше и бебе?! Но в крайна сметка забременях. Желанието ми беше толкова силно. 15 дни по-късно си купих тест за бременност. Резултатът беше положителен! Щях да ставам отново майка! Няколко дни след това посетих гинекологичния кабинет, за да съм напълно сигурна. Чух така мечтаните думи: “Честито! Вие сте бременна!” До този момент таткото беше много скептичен към създалото се положение, но след като чу мнението на специалиста, се примири. Не му трябваше много дълго време, за да се пренастрои. Спогледахме се, усмихнахме се и така се разбрахме. Баткото Еди бе на седмото небе от щастие. Планираше как ще се държи с бебето, как ще го защитава, искаше сестра заради мен, но всъщност повече мечтаеше за братче. Таткото знаеше, че ще е отново момче. Залагаше живота си, защото той произхожда от мъжка фамилия – в четири поколения се раждаха само момчета. Аз пък бях пощуряла за момиче и не знаех как ще приема новината, че отново ще имам момче.
    Веднага след като се уверих, че съм бременна, отказах цигарите и кафето без проблем, спрях да пия безалкохолни напитки и алкохол, да ям бобови храни. Започнах да се храня главно с плодове, зеленчуци, мляко, риба, пиле и никакви подправки.
    Синът ми постоянно говореше за бебето. Измисляше какво ли не, идваше с мен на консултациите. Дори беше запалил своите съученици. Поне два пъти седмично приятелчетата на Еди идваха да ме видят, да се порадват на корема ми. Бяха много щастливи. При всяко помръдване на бебето аз се топях от удоволствие. С нетърпение чакахме то да се появи на бял свят. Еди дори говореше за бебето пред учителките си – толкова беше горд и щастлив. Бременността и раждането ми минаха почти без никакви проблеми благодарение на акушерката Младенова от новата болница в Бургас. Когато Жан се появи на бял свят и тихичко проплака в краката ми, сърцето ми се изпълни с радост и щастие. Голям смях през сълзи падна в родилното отделение.
    Малко по-късно при мен дойдоха и любимите ми. Никога няма да забравя този момент – моето огромно щастие, но и силното безпокойство, изписано върху лицата на близките ми хора. Големият ми син беше просълзен от щастие, но и много притеснен. Щом ме видя, първите му думи бяха: “Мамо, толкова си синя.” Беше изплашен до смърт. Мъжът ми безуспешно се опитваше да запази спокойствие. Беше се вторачил в мен. Явно очакваше да види онази изстрадала физиономия, която имах при първото раждане. Свекърва ми пък беше подпухнала от плач – сигурно от притеснение за мен, тайно от Еди, е ронила тихо сълзи. Аз обаче се чувствах много добре, макар че бебето се роди доста по-голямо от първото ни момченце.
    Всички гледаха само мен и сякаш не забелязваха бебето. Изглежда им стигаше, че то е живо и здраво. Сега моето малко момче вече е на 9 месеца. Много е будно и жизнерадостно. Но все още искам да имам момиче и няма да се откажа от желанието си.
    Бих искала да се обърна към всички жени, които се колебаят, и да им кажа, че знам колко е трудно днес да се раждат и да се отглеждат деца, но моля ви, не се колебайте, от цялото си същество ви моля – раждайте бебета! Те са нашето бъдеще.

    Със съпруга ми Стоян бяхме гаджета 10 години, а от 4 живеем заедно. След като се събрахме, не бяхме готови да станем родители и нямахме никакво желание да имаме дете. Темата дори не се обсъждаше. Събирахме се с приятели, излизахме, стояхме до късно по заведенията, но в един прекрасен ден се поразмислихме – оказа се, че всичките ни познати имат деца. Явно годините си вървяха и нямаше време за губене. Започнахме и ние да работим по въпроса. Един път… два пъти… три пъти… с нетърпение чакахме всеки месец и се надявахме. Така изминаха 2 години. Всеки неуспешен опит ме правеше по-нещастна. Започнах да живея с мисълта, че никога няма да стана майка. Но ето, че един месец мензесът ми закъсня. Изчаках още 30 дни и реших, че нещо не е наред. Отидох на преглед при гинеколог. След като прегледът приключи, ми казаха, че нищо не се вижда и да отида след 20 дни. Започнах да чакам и ето ме пак пред кабинета. Лекарката ме прегледа на ехограф и каза: “Виждам един жив плод с нормална сърдечна дейност.” Никога няма да забравя думите й. Разплаках се. Прибрах се с голяма радост вкъщи и започнах да мисля за бъдещето.
    В началото на 3-ия месец Стоян влезе в болница с болки в корема. Оказа се, че има възпален апендицит. Направиха му операция. Аз бях там, ходех на свиждане. Не знаех, че трябва да се пазя, подавах му ръка, помагах му да става, но изведнъж коремът силно ме заболя. Получих обилно кървене. Оставиха ме в болницата. Аз на първия етаж – Стоян на четвъртия… Вземах лекарства, поставяха ми инжекции. Пускаха бъдещия татко всеки ден на свиждане. Така минаха първите дни. Положението се закрепи. Изписаха ме, но трябваше да вземам хапчета. Минаха два месеца и в 6-ия се разболях от вирусна инфекция. Започнах да кашлям. От силната кашлица получих кървене – старата песен на нов глас. Обадихме се на личния лекар. На сутринта пак отидох в болницата. Оказа се, че имам отлепване на плацентата. Настаниха ме в патологичното отделение и ми сложиха системи. Плачех непрекъснато. Имаше опасност за плода. Първата нощ до мен беше сестра ми, а след това – майка ми. И този път стоях 5 дни. Изписаха ме, трябваше да седя вкъщи и да почивам.
    Със Стоян решихме да сключим граждански брак. Нямаше време за губене, малкото човече трябваше да има семейство. Започнаха приготовления – рокли, цветчета, костюми, ресторант… Лошото беше, че аз не можех да участвам. Седях вкъщи и чаках наготово. Трябваше да се пазя – нали бебето беше най-важното. Благодарение на близките ми нещата се подредиха както желаех. Дойде сватбеният ден. Церемонията премина чудесно. От време на време малкото човече изпращаше сигнали от корема ми.
    В край на 7-ия месец получих силни сърбежи по кожата на ръцете, лицето и корема. Наложи се пак да отида на лекар. Предписаха ми хапчета и различни мехлеми за мазане. Казаха, че е алергия от бременността – получава се веднъж на 100 жени. Надявах се след като родя, всичко да мине. Започнах с лечението, но нищо не помагаше. Не можех да спя по цели нощи. С нетърпение чаках да дойде 9-ият месец и най-накрая моето бебе да излезе на бял свят.
    Четири дни преди термина получих болки в корема и кървене. За трети пореден път си стегнах багажа и постъпих в болницата. Този път обаче мислех, че всичко ще свърши и ще дойде най-хубавият ден в живота ми. Приеха ме през нощта. Болките бяха невероятни. На сутринта се появи моето малко ангелче – Мартин. Благодарна съм на съпруга си, че през всичките тези 9 месеца ме подкрепяше и ми даваше кураж, когато най-много имах нужда и когато смятах, че всичко е загубено. Благодарна съм и на лекарите, които бяха до мен в тези трудни моменти и помогнаха на детенцето ми да се роди. Сега съм една щастлива майка и съпруга.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh