9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Бременността беше потвърдена! Трябваше да кажа на приятеля ми Васил. Нямаше предисловия, просто изтърсих: “Ще си имаме бебе!” Той се засмя, прегърна ме, целуна ме и каза, че е най-щастливият човек на земята.
    Отидохме на язовир “Широка поляна” в Родопите и направихме разходка с лодка. На бебчо сигурно много му хареса, но на мен ми се гадеше и ми беше лошо. Сутрин и вечер беше същински ад. Едва ставах. Започнах да получавам и киселини и все си мислех, че коремът ми непрекъснато е подут.
    Постоянно ми се спеше, едва се надигах от леглото и предпочитах да дремвам винаги когато е възможно. Бяхме на язовира с едни приятели. Мъжете през цялото време ловяха риба, но аз бях станала много чувствителна към миризмата й и почти не хапвах, въпреки че непрекъснато ми предлагаха. Почивката свърши и ето ме пак в Бургас – в лабораторията ми. Работя с химични реактиви и много се притеснявах дали това няма да навреди на бебето, дали то ще се роди здраво. Работата продължаваше, както преди. Никой не знаеше, че съм бременна – родителите, приятелите, колегите, ръководителят на моята дисертация. Напуснах квартирата и се прибрах у дома при нашите. Васко работеше в гр. Стамболийски и се налагаше непрекъснато да пътувам, за да се виждаме. Родителите ми отидоха на село и ние решихме да поканим едно приятелско семейство на гости. Бъбрихме до късно през нощта. Въпреки това на другата сутрин Васко стана много рано и започна да шумоли и да търси нещо. Събудих се и сънена го попитах какво става, а той ми отговори, че иска да ми покаже фокус. Помислих си, че снощи е препил и му е хрумнала някаква лудория. Поиска ръката ми и уви около безименния ми пръст малко конец, като другият му край се криеше в дланта му. Когато я разтвори, на пръста ми се нахлузи най-красивият пръстен, който някога съм виждала. С треперещ глас ме попита: ”Пиленце, ще се омъжиш ли за мен?!” Бях на седмото небе от радост. Прегърнах го и му казах, че съм най-щастливата жена на земята.
    Вече беше време да съобщя на родителите си за бременността и предстоящата сватба. Не ми беше никак лесно, те са доста консервативни и бях сигурна, че новината ще ги шокира. Хиляди пъти премислях ситуацията и репетирах как точно ще го направя. Противно на очакванията ми, татко много се зарадва, прегърна ме и ме целуна, а мама страшно се притесни.
    Родителите на Васко също се досещаха, че скоро в семейството им ще влезе нов член. Годеникът ми напусна квартирата си и започна да подготвя нашето бъдещо семейно гнездо в гр. Стамболийски. Въпреки приятните емоции гаденето продължаваше, нямах апетит и се чувствах зле. Заспивах трудно, защото през цялото време имах усещането, че коремът ми е подут. Не пропусках да се мажа с крем – от разтягането кожата на корема бе много чувствителна. Бременността още не ми личеше. Все още влизах в старите си дрехи, но нямах търпение да дойде моментът, в който ще ходя гордо напред с корема и всички ще ме забелязват.
    Вече трябваше да посетя и гинеколог, който със сигурност да потвърди състоянието ми. Записах си час при лекарка, за която бях чувала прекрасни неща. Пред кабинета й имаше доста жени, очаквах с нетърпение да дойде и моят ред. Лекарката ме прегледа на ехографски апарат и ме попита дали бременността ми е желана. Разбира се, че е желана! ”Честито тогава, ще имате бебе!”, каза тя. Отново ме обзе онова неописуемо вълнение, което изпитах, когато за първи път си направих тест за бременност. Продължавах да ходя на работа. Притеснявах се да не би органичните съединения да навредят на бебето. Казвах си: “Дано Бог е с нас!”
    Едновременно с монотонното ежедневие подготвяхме сватбата. С организацията се заехме ние с Васко, струваше ни много усилия и нерви, но всичко правехме с желание. Трудностите идваха най-вече от факта, че сме разделени. Все така пътувахме един към друг през почивните дни.
    В университета само най-близките ми колежки знаеха, че чакам дете. Нямаше проблем да нося старите си дрехи, фигурата ми не се беше променила. Не знаех как да съобщя новината на научния ми ръководител. Притеснявах се, защото знаех, че предстоящото ми отсъствие по майчинство ще го разочарова. Реших да изчакам още малко. В края на четвъртия месец се регистрирах като бременна в поликлиниката в Бургас. Не останах очарована от акушерката, която трябваше да следи бременността ми – стори ми се равнодушна и незаинтересувана. Направи ми картон и записа резултатите от всички изследвания.
    Петият месец! Гаденото изчезна, възвърнах апетита си и не ме дразнеха различните миризми. Две седмици преди сватбата си взех отпуск. Коремчето ми личеше слабо. Време беше да си купя нови дрешки – избрах сив гащеризон и сукман в оранжев цвят.
    Не бързах да си взема булчинската рокля. Страхувах се, че когато дойде денят, няма да мога да я облека – нали бебето растеше с всеки изминал ден. Но дните се изнизаха и хукнах по магазините за бялата одежда. Харесах си една по тялото, но продавачката се опита да ме разубеди, че е прекалено тясна. Аз обаче настоявах – оказа се, че ми стои перфектно. Поогледах се пак и се спрях на костюм в две части.
    Вече усещах движенията на детето. Това ме изпълваше с радост.
    Сключихме брак в стария град в Пловдив – място, което и двамата с Васил обичаме. Вече бяхме съпруг и съпруга, а скоро при нас щеше да дойде и едно малко човече.

    Миналата година и двамата ми синове се ожениха и доведоха вкъщи прекрасни момичета. Скоро след това дойде и новината, че и двете ми снахи – Ани и Надя, са бременни. Не можех да повярвам, разликата между датите, на които трябваше да родят, беше само три седмици. Не отричам – много се притесних, но фактите бяха такива и реших, че не ми остава нищо друго, освен да помагам с каквото мога. Не след дълго ми съобщиха новината, че очакваме едно момиченце и едно момченце. Бях безкрайно щастлива, въпреки че се молех само всичко да мине без проблеми.
    С всеки следващ ден притесненията ми се увеличаваха. Планирах всичко, което трябваше да направя – изплетох дрешки, терлици и още куп други неща. И ето в един прекрасен зимен ден в Свищов се роди първородният ми внук Росен. Бях толкова щастлива, че исках целият свят да научи радостната вест. Обадих се на всички роднини, приятели и познати.
    След първоначалната еуфория осъзнах, че не всичко е свършило и предстоеше още едно раждане. Точно в полунощ на Нова година се роди малката Белослава. В това време аз бях в Свищов и помагах на майката на Росен. В първите секунди на 1 януари всички си пожелахме здраве, щастие и късмет, а аз добавих, че искам другото бебе да се роди живо и здраво. А в този момент внучката ми Белослава е поемала първите глътки въздух. Не повярвах, когато телефонът иззвъня с радостната вест. Държах Росен на ръце и плачех от щастие. Сълзите се стичаха по лицето ми и тихо благодарях на съдбата.
    Сега Белослава е на шест месеца, а Росен само с половин месец по-голям. И двамата вече гукат и раздават усмивки на всички. Раждането на двете внучета за мен беше една малка прекрасна зимна приказка, в която главни герои бяха моите чаровни Росен и Белослава. Те ми дават шанс отново да усетя красотата на майчините трепети и вълнението от това, че даваш начало на Нов живот.

    Докато стигнем до днешните спокойни и преизпълнени с щастие дни, семейството ни премина през едно много сериозно изпитание, в което нямаше да се справим без татко Явор.
    Нашето малко прекрасно слънчице Ели се появи на бял свят в средата на лятото. Безкрайно щастливият татко прекарваше с нас всяка свободна минута и участваше в грижите за бебето наравно с мен. Първия месец и половина, след като се прибрахме от родилния дом, бяхме като всяко младо семейство – денонощно се грижехме и радвахме на малката ни дъщеричка. Точно на 40-ия ден, след празника с погачата, състоянието на Ели рязко се влоши и се наложи да постъпим в болница. За кратко време сменихме няколко клиники, дори се наложи малката да претърпи коремна операция в “Пирогов”. Дано никога на нито едно семейство не се случва това, което преживяхме.
    За няколко седмици преминахме през най-голямото щастие на света и през най-големия кошмар за всеки родител. Окончателната диагноза на лекарите предвещаваше, че Ели ще живее само още няколко месеца. За наш ужас специалистите установиха, че тя има вродено чернодробно заболяване, за което не съществува медикаментозно лечение. Единственият шанс за нашето дете беше чернодробна трансплантация в Германия. И то в рамките на един месец! Бяхме в истински кошмар. Сумата, нужна за интервенцията, беше огромна – 180 000 лева. Абсолютно непосилна за нас, родителите ни и всички близки. Трябваше незабавно да организираме кампания за събирането на средствата, с които да спасим Ели. Живеехме в денонощен страх и ужас. Парите бяха толкова много, а времето така кратко. Състоянието на Ели се влошаваше с всеки изминал ден. Благодарение на силната ни воля и огромните усилия на съпруга ми кампанията стартира. Докато двете с Ели бяхме в болницата, нашият татко денонощно се бореше. По цял ден търсеше пари и уреждаше всички бюрократични пречки. През нощта идваше при нас в болницата. Нито за миг не спря, не се отчая и обезвери, докато не събра цялата сума!
    Благодарение на хора, институции, фирми, полицаите от РДВР – София, приятели, роднини… Най-накрая заминахме за Германия.
    Слава Богу, операцията и дългото тежко възстановяване минаха успешно. Сега, когато най-накрая сме вкъщи тримата, живи и здрави, двете с Ели искаме да кажем: “Благодаря!” на нашия татко за грижите и любовта, с които всеки ден ни радва.

    Три месеца работих в Кипър с надеждата да изкарам някой лев и да осигуря по-добър живот на семейството си. Със съпруга ми бяхме разделени през това време, защото за съжаление не можах да му намеря работа там. Не можах да издържа на живота в чужбина, а и ми беше мъчно за родината. Съвсем скоро след като се прибрах в България, разбрах, че съм бременна. Бях на седмото небе от щастие. Това беше голямата ми мечта, бебето беше желано и планирано.
    Неприятностите започнаха няколко дни след важната новина. Загубих парите, изкарани с толкова много труд, по доста нелеп начин. Ядосах се, притесних се, животът ми се стори черен.
    Първоначално дадох воля на емоциите си, но после осъзнах, че бебето е над всичко. Трябваше да се стегна. Махнах с ръка и реших да оставя неприятностите и да започна нов живот. Вече не се страхувах от бъдещето и вярвах, че може да се справя. Зараждащото се в мен дете ми даде нови сили.
    Съпругът ми Тихомир оказваше непрекъсната подкрепа и дори в моменти, в които ми се струваше, че силите ми ме напускат.
    За щастие и двамата с него си намерихме работа, а и разчитахме на помощ от родителите му, които нито за миг не ни изоставиха. Съдбата обаче беше решила да ни донесе още неприятности. Моят свекър се разболя много тежко. Той беше опора на цялото семейство. Светът се срути около мен, когато лекарите му поставиха най-тежката диагноза. Не можех да повярвам, че това се случва именно на нас и че състоянието му няма да се подобри скоро. Моите родители живеят извън България и свекърът и свекървата ми бяха най-близките хора в този момент.
    У дома всички ме изолираха в стремежа си да ме предпазят от тежкото ежедневие. Но това допълнително ме натоварваше и страдах. Знаех, че те го правят за мое добро и че трябва да съм спокойна за бебето, но мъката ми беше равна на тяхната. Често изливах болката и напрежението, плачейки под душа, скрита от очите на другите. Не исках да знаят колко ми тежи, че освен за свекър ми се притесняват и за мен. Често в края на работния ден се молех на моето бебе да се вкопчи здраво в мен, както аз се бях вкопчила в Надеждата, че нещата ще се оправят. Страхувах се всички тези неприятни емоции да не ми навредят и се стремях да се предпазвам. Сега си давам сметка, че ако не беше То, нямаше да издържа психически, защото съм много чувствителен и раним човек. Съпругът ми се разкъсваше, не знам откъде вземаше сила, за да се грижи едновременно за угасващия и за зараждащия се живот. Нито за миг не се отдели от мен. Благодарна съм му за успокоителните думи – балсам за моите страхове, за топлите ръце – единствени способни да усмирят лудуващото в мен същество, за неописуемото щастие в очите му при вида на нашето момченце, надничащо от екрана на ехографския апарат, за непреклонната му вяра, че всичко ще бъде наред!
    Бременността не ми донесе много физически неразположения. Моето бебе ми ги спести, но преживях хиляди емоционални травми и неприятности. А за съжаление и те оказват негативно влияние върху нероденото, както болките и повръщането. Съжалявах, че Бог ме изправи пред такива трудности и не можах да износя бебето в спокойна и ведра обстановка. Затова и то беше толкова неспокойно и непрекъснато се бунтуваше в корема ми. Само силните ръце на бъдещия татко успяваха да го успокоят. Така минаха 9-те месеца и дойде време да раждам…

    Бебе: Станислав Павлов, на 5 месеца
    Баща: Тихомир Павлов, 28 год., административен ръководител

    Ще се възползвам от мама Ива, за да ви разкажа за моето семейство, което нямам търпение да видя. Както вече разбрахте, аз съм още в коремчето на мама, но съм напред с материала, защото имам вече двама големи батковци – Виктор, който е 4-годишен, и малкия Александър. Малко ме е яд, че още не мога да се включа във веселите им игри, а така, като слушам от корема на мама, те се забавляват страхотно. Мама често им казва, че са много диви, но те редовно я карат да се смее и аз усещам нейната радост. Е, понякога я ядосват, но без това не може, нали?!
    Още не знам дали ще съм момиченце или момченце, но мама и татко казват, че това няма никакво значение – важното е да съм здраво! Батковците ми искат да съм момиче, по-големият редовно слага ръка на корема на мама. Жалко, че има още цели пет месеца, докато ги видя! Ако знаете само колко забавно става, когато вечер мама и татко и двамата батковци правят състезание кой най-бързо ще си облече пижамката. През цялото време се чуват само смях и радостни викове. Нашият татко, въпреки че работи до късно, винаги намира време за всички нас и ни отделя достатъчно внимание, за да не се чувстваме изоставени и нещастни. А в събота и в неделя винаги ходим на разходки. Ох, кога ли ще изляза навън, за да видя този толкова интересен свят. Не мислете, че моите родители са луди, че са се решили на трето дете. Мама и татко се обичат много и затова аз и братчетата ми сме планувани, желани и безкрайно обичани деца! Това е от мен засега, не бива да изморявам мама повече.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh