9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Моментът на раждането наближаваше. Терминът ми беше определен за средата на юни. С приятелки много често се шегувахме, че ще родя точно на рождения ден на съпруга ми Венцислав. Бях спокойна и щастлива, очаквах срещата с малкото ми момиченце. Вече знаехме, че ще имаме дъщеричка и се бяхме спрели на име – Аделина. Звучи красиво и бях сигурна, че ще й отива.
    В края на 9-ия месец ходех по-често на прегледи. Следяха теглото, обиколката на корема, тоновете на бебето. Направих и всички изследвания. Последно отидох на преглед с ехографски апарат. Мислех си, че следващия път, когато видя детенцето си, то вече ще е в ръцете ми. Оказа се, че бебето е заело седалищно положение, но лекарят ми каза, че до раждането има достатъчно време, за да се обърне. Не ми хареса тази идея. Чудех се защо ли то не застане с главата надолу, както повечето бебета в този етап на бременността. Започнах все по-често да мисля за секцио, защото трябваше да съм подготвена психически.
    Раждането наближаваше. Реших отново да отида на преглед – този път, казах си, ще е за последно.
    Но какво беше учудването ми, когато разбрах, че Ади се беше проявила като добра акробатка и се беше обърнала с главата надолу. Чудесно – това е нормалното положение. Всичко ще е наред и няма да има никакви проблеми.
    Не че се страхувах от операция, но естественото раждане беше за предпочитане. Започнах да мисля за нормално раждане и малко се успокоих. Чудех се каква упойка да избера и изобщо дали ще се наложи. Всичко се въртеше около предстоящото раждане. Но терминът ми дойде и отмина. Отново отидох на преглед. Изненадата беше невероятна – малката госпожица се беше завъртяла и пак беше в седалищно положение. Отново трябваше да мисля за секцио. Цялото лутане ме изнерви, но се опитах да запазя спокойствие. Четири дни след термина ме приеха в болницата. Точно на рождения ми ден. Поставиха ме на монитор, опасаха ме с кабели, започнаха да следят тоновете на детето. След прегледа лекарите решиха следващата сутрин да ме оперират. Нямаше как – трябваше да родя чрез цезарово сечение. Следобед се пошегувах, че е добре детето да се роди точно на тази дата, защото и аз имам празник и ще може цял живот да го честваме заедно. Но те казаха, че насила хубост не става и трябва да се изчака по-добър момент.
    Съдбата обаче си е съдба. Късно следобед тоновете на бебето започнаха да отслабват и вечерта събраха екип за секцио. Нямаше за кога да се чака. Започнаха бързи приготовления, не знаех какво става, нямах болки или разкритие. В един момент се оказах в операционната. Бях толкова уплашена и притеснена. Забравих рождения си ден и предишния си ентусиазъм. Но сестрата видя датата в документите и започна да я обсъжда с персонала наоколо. Дойде анестезиологът и всичко започна. Напред към операцията… Гледах как нещата около мен се случват като на кино, но аз не играех главната роля. След като излязох от упойката, чух гласовете на майка ми, съпруга ми, кумата, баща ми и сестра ми, които крещяха: “Честит рожден ден!” Съпругът ми остана до мен почти през цялата нощ, докато изляза напълно от упойката. На сутринта, след като донесоха Ади, осъзнах, че всичко си е струвало. Болките и страданието са нищо пред това да имаш едно прекрасно същество, което разчита на теб.
    Сега вече сме истинско семейство въпреки трудностите, които ни предстоят след раждането на Аделина. Гледаме я как расте с всеки изминал ден и й се радваме, че е до нас. Опитваме се бързо да забравим ядовете и тревогите си и да се съсредоточим само върху положителните емоции. Надявам се всички български семейства да преживеят това щастие и да имат поне едно дете. А жените, които скоро ще станат майки, ще посъветвам да не се притесняват, защото това е най-великолепното чувство на света, а болката и страданието се забравят на мига.

    Вече съм в 4-ия месец! Гаденето малко попремина. Подобрявам се, въпреки че видът ми все още е далеч от идеала. В началото повръщах и постоянно ми прилошаваше. Непрекъснато качвам килограми. Хапвам добре – дори и с по една филийка допълнително. Дойде време отново да отида на ехографско изследване. Много е вълнуващо. На срещата сме аз, съпругът ми Красен и… нероденото ни бебе. Този път вече почти го видяхме – краченца, главичка, ръчички… Докторката май забеляза и нещо повече, но още не беше напълно сигурна. И все пак шансът да имаме момче е по-голям. Много мислехме за име, но нищо не решихме. Поне засега. Всъщност и за това още е много рано.
    Коремът ми вече се издава забележимо, а и гърдите ми започват да правят впечатление. Е, засега май само на мен, но кой знае, има още време… Продължава да ми се вие свят, когато излизам навън. Един ден почти припаднах на улицата. Добре че бях с Красен, но много го уплаших.
    За годишнината от сватбата отидохме на планина. За три дни бяхме като отшелници в гората – поразходих бебето на чист въздух, докато останалите от компанията се опиваха от алкохолните изпарения. Беше забавно.
    В 5-ия месец вече не повръщам, но виенето на свят сутрин остава. Коремът и гърдите ми вече са доста изявени, но все още не приличам на сексбомба! Новината е, че бебето ритна! Не може да се опише. Като гъдел е. Красен е много развълнуван. Дори сложи ръката си на корема ми и сега разправя на всички, че и той го усетил.
    Иска ми се бебето да се казва Даниел. Винаги много съм харесвала това име. Но бабите и дядовците не са много съгласни, а и таткото се присъедини към тях.
    Получих първите болки – наложи се да отидем спешно в болницата. Оказа се, че имам слаби контракции. Много се уплаших, но нямах разкритие… само болка. Предписаха ми лекарства и добре огледаха бебето на ехографския апарат. Всичко беше наред. Потвърдиха, че ще е момче. Казаха, че в момента тежало малко над нормалното и можело да ни изненада по-рано. Прибрахме се. Но контракциите продължиха. И през нощта, и на другия ден… Реших, че вече е време да отида при моята лекарка, която беше категорична, че трябва да вляза в болница. Така и стана. Оказа се, че може би пътуването до планината е причината за контракциите – много друсане, много завои…
    Пропуснах първия сняг, но в болницата се запознах с много бременни. Странно е как всички около теб са с големи кореми, но поне не се чувстваш като самотен кит сред скумрийки… та нали всички бяхме китове.
    Продължавах да пълнея. Бременността много не ми личеше, но кантарът показваше друго. А и в болницата не ти остава нищо друго, освен да спиш и да ядеш. Започнах и да бродирам. Това се оказа най-новата ми страст.
    Изведнъж започнах да ям маслини и мандарини неудържимо. Може би бебето ги обича… Ето че в 6-ия месец най-накрая гаденето отстъпи на повишения апетит. Пълнеех с всеки изминал ден. Малкото човече изобщо не се грижеше за добрата ми фигура. Е, нямаше смисъл да се извинявам с него, след като аз бях тази, която се тъпчеше толкова много. То продължаваше да рита непрекъснато и вечер с Красен се забавлявахме, гледайки как непрекъснато коремът ми се движи и придобива странни форми. Мислех, че сигурно на бебето там вътре му е тясно, но трябваше да почака още малко. Не преставах да вземам хапчета срещу контракциите и все пак от време на време получавах болки. Отново отидох на преглед. Този път лекарите бяха категорични – момче! Расте нормално, но е малко по-едричко – според нормите е с една седмица напред в развитието си. Това не бивало да ме притеснява. Прекарахме спокойни коледни и новогодишни празници. Боядисах косата си червена. Ей така – за промяна, а и за по-добро настроение. Харесвам се. Все пак бебето трябва да има най-красивата и щастлива майка на света!
    Непрекъснато раста, но вече само на дупе. Уж не прекалявам с яденето, но не крия, че имам апетит. Проблемът е, че не се движа много. Често казано, мързелувам. Продължавам да съм адски сънлива, но сега е разбираемо – вечер ме мъчи безсъние, бебето рита доста, татко Красен похърква, а и често посещавам тоалетната. Заспивам рано сутринта и спя до обяд. Сънувам много – разни сънища, свързани с бебета и с раждане…

    През лятото на 2002 г. с приятеля ми Боян решихме, че и двамата сме готови да станем родители. Бебето щеше да е доказателство за нашата голяма любов и привързаност. Не предполагахме, че мечтата ни няма да се сбъдне лесно. Оказа се, че имам гинекологичен проблем. Бях с нередовна менструация и според лекарите шансът да забременея беше много малък. Не се бях замисляла над тази възможност. Единственото, което си представях, беше малкото човече, което се усмихва в ръцете ми. Направих няколко консултации, изследвания, но резултатът беше един и същ – можех да забременея, но трудно.
    Отчаях се, реших да спра посещенията в болницата и се оставих на съдбата. Така само два месеца по-късно мензесът ми закъсня. Нима чудото беше станало? Изгарях от нетърпение да проверя. Купих тест за бременност, но разочарованието ми беше пълно. Резултатът беше отрицателен. По природа съм много борбена и не паднах духом. Какво пък, казах си, другия път ще стане. Реших, че всеки месец, след като получа заплатата си ще купувам и по един тест за бременност. Щастието така и не идваше и резултатът беше все един и същ – отрицателен. След толкова много несполуки се отчаях. Дори спрях да мисля за бебе.
    Около Нова година имах много работа и дните ми минаваха шеметно. Ходех до офиса, прибирах се, хапвах нещо и потъвах в дълбок сън. За два месеца дори спрях да купувам тестове за бременност. Толкова бях отчаяна, че нищо няма да се получи. Но ето, че напрежението мина и през януари нещата в службата ми се успокоиха. Вече имах повече време да мисля за себе си и осъзнах, че напоследък гърдите и кръстът ме боляха, но просто досега не им обръщах внимание. Споделих с няколко колежки. Очаквах, че мензесът ми ще дойде всеки момент и дори отидох до аптеката, за да се подготвя. Но нищо не се случи. Не исках да си давам напразни надежди, но дойде време пак за заплата и… отново купих тест за бременност. Бързо се прибрах вкъщи, за да го направя. Дори не погледнах резултата. Мислех, че всичко отново е загубено, но – ето ти чудо! Появиха се две лентички! Реших, че е някаква грешка. Нима е възможно?! Казах си, че след половин час едната лентичка ще изчезне и че е невъзможно да съм бременна. Но колкото повече гледах теста, толкова по-сигурна бях, че е положителен.
    Бях бременна! Обадих се на приятеля ми и му казах: ”Знаеш ли, че май ще имаме дете!” Той беше на седмото небе от щастие, успя само да каже: “Чакай ме, идвам!”
    След половин час той беше при мен. Целуваше корема ми, прегръщаше ме. Подскачахме от радост. Мечтата ни най-накрая се беше сбъднала. На другия ден посетих личната лекарка, която ми даде направление за гинеколог. Резултатите от изследванията показаха, че съм бременна в 5-ата гестационна седмица.
    Сега предстоеше най-тежката част – да съобщим на родителите си. Майка ми не повярва – и друг път е имало фалшива надежда. Този път обаче всичко беше истинско!
    С приятеля ми решихме да сключим брак. Смятахме, че така ще е по-добре за бебето, а и за нас самите.
    Нямах проблеми с бременността, ходех на консултации редовно.
    Много исках да знам какъв ще е полът на бебето. Отидох на консултация. След първите 5 минути лекарката каза, че ще е госпожица – 80% сигурност. Точно преди да приключи прегледът, бебето се обърна и тя отново започна да го оглежда. Този пък рече: “Над 90% е сигурно, че е момче!” Не знаех на кое да вярвам, а и какво да кажа на съпруга си. Реших, че няма да питам повече за пола. Този преглед не беше много приятен и не исках да се подлагам на повторно мъчение – малкото човече ме притискаше отвътре, а лекарят – отвън.
    За мен и съпруга ми нямаше никакво значение какво ще е детето. Но все пак беше добре да сме подготвени. Всичко, което щяхме да купим за него, трябваше да е съобразено с пола му.
    Боян много се радваше на бременността ми. Всяка вечер с много нежност и любов масажираше корема ми и говореше на още нероденото бебе. А то сякаш усещаше и му отговаряше отвътре.

    Казвам се Йоана и вече съм достатъчно голяма, за да разбера какви прекрасни родители имам. Татко Коце е избрал това име специално за мен, защото съм красива като царица. Мама и татко до последно не знаеха, че съм госпожица, защото исках да ги изненадам. Затова не бяха избрали и име. Татко силно вярваше, че съм момиче, даже се хвана на бас с мама. Мама много му се смееше, защото още докато бях в нейния корем, той непрекъснато ми казваше “дъщеричката ми”. Всяка вечер ме галеше и ми приказваше, усещах силната му ръка. Когато чувах неговия глас, ритах толкова силно, че дори понякога мама изпитваше болка. А аз исках само да им се обадя, че разбирам какво ми говорят и съм щастлива.
    След като се родих, татко не можеше да повярва, че е спечелил баса и съм момиче. Дори когато се срещнах с него за първи път, той се разплака. А аз, за да не остана по-назад, се присъединих към него.
    Откакто се прибрахме с мама вкъщи, татко непрекъснато се грижи за нас. Всяка сутрин преди да отиде на работа, пали печката, за да ни е топло и целува и мен, и нея по челото. Вечер, като се прибере, често готви, защото ние с мама сме много уморени от работа по цял ден, а и от игри. От време на време двете като домакини му приготвяме вечерята. Забавно ми е, когато помагам на мама да готви.
    Моят татко много обича да ме къпе. Внимава да не се подхлъзна във ваничката. Той знае най-добре как да правим заедно гимнастиката и как да ме преоблече. През нощта, когато се събудя, винаги ме взема на ръце и понякога дори ми пее.
    Татко често глези и мама, изненадва я непрекъснато с подаръци. Грижи се и двете да сме здрави и силни.

    С бащата на любимия ми син Никола нямаме сключен граждански брак, но това не ни пречи да сме щастливо семейство. Обичам и двамата така, както не съм и мечтала, че ще обичам. С приятеля ми искахме бебе, и двамата се вълнувахме, когато разбрахме, че мечтата ни за дете най-накрая се е сбъднала.
    Докато бях бременна, усещах как в утробата ми става нещо велико – зараждаше се нов живот, едно мъничко човече, което Бог беше решил да ми подари. Дори типичните за бременността неразположения не можеха да ме потиснат и да сломят духа и желанието ми да съм майка.
    Всеки месец с таткото ходехме на консултация и се радвахме, когато лекарката ни показваше малкото човече на екрана на ехографския апарат. Наблюдавахме го как си смуче палеца и как непрекъснато се обръща.
    Лекарят се смееше – след като е толкова игриво още в утробата, какво ли ще е, след като излезе навън. Представях си едно жизнено и усмихнато бебе.
    Дните минаваха мъчително бавно до следващата консултация, когато отново щях да зърна моето малко съкровище.
    Вечер лежах отпусната в леглото с ръка на вече поизпъкналия корем и си представях бъдещето. През 5-ия месец се случи истинско чудо. Отново бяхме на преглед и за пореден път щяхме да видим мъничето през екрана на апарата. И докато лекарят оглеждаше всичките му органи… изведнъж то махна с ръка. Все едно знаеше, че го гледаме и искаше да ни поздрави, да ни каже за първи път: “Здравейте, мили родители!” Първоначално реших, че си въобразявам, че това е само плод на моята фантазия и на огромното ми желание да съм по-близко и по-скоро до така мечтаната рожба, но и докторът, и приятелят ми го бяха видели. Приех този жест на бебето като опит то да се свърже с нас, макар да звучи налудничаво. Сякаш едва сега напълно осъзнах колко здраво съм свързана с това малко създание. Исках да му махна и аз, копнеех да му покажа колко много го обичам, да го гушна и да му даря само любов.
    Срещите с бебето ме изпълваха с щастие и дни наред след това гледах снимките и мечтаех за деня, в който най-накрая ще се срещнем.
    Често си припомнях момента, в който мъничето махна с ръка, и бях убедена, че то вече знае за нашето присъствие. Разбира се, имаше и моменти, в които ме обхващаха меланхолия и тъга. Притеснявах се за бъдещето, за това дали ще се грижа достатъчно добре за бебето, дали ще съм добра и нежна майка, как ще се оправяме финансово. Но в момента, в който бебчо ме подритнеше отвътре, забравях всички притеснения и опасания и отново летях от щастие. Така, докато се люшках между радостта и тъгата, дойде денят, в който моето малко съкровище най-накрая щеше да излезе на бял свят…

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh