9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Лекарят потвърди, че съм бременна и вече можех да съобщя новината на роднините. Това щеше да е първото внуче и племенниче в семейството ни – моето и на съпруга ми. Първото и много дълго чакано дете. Радостта и притеснението ни да няма някакви проблеми бяха големи. Трябваше да съчетавам служебните си ангажименти и бременността. Аз съм счетоводител и не можех да се отделя от работата си дори и за няколко месеца. Притеснявах се от раждането, тъй като не знаех какво представляват контракциите, родилните болки, всичко ми изглеждаше страшно и непознато. Но реших да се оставя в ръцете на съдбата и да не мисля за тези неща. Цялото ми внимание се съсредоточи в работата. Въпреки желанието ми темпото не намаля и се трудех здраво. Ходех на работа сутрин от 8 вечер до 20 ч., прибирах се и продължавах да работя у дома до 2–3 ч. през нощта. Имахме котка, която винаги беше до мен и ми вдъхваше спокойствие.
    Почти не ми се повръщаше и гадеше. Бременността мина като насън, коремът ми беше малък, не ми прилошаваше и не проявявах никакви капризи към храната. Продължих да ходя на работа и след като ми дадоха болничен 45 дни преди раждане. Седях в офиса до обяд. След работа се прибирах и лягах да почивам. Единственият ми проблем бяха краката – те бяха подути и много ме боляха. Имам паднал свод (дюстабан) и повишеното ми тегло – с 18 кг, водеше до силни болки в краката. Терминът ми бе определен за средата на лятото. През юни е празникът на Монтана. В офиса работихме до 15 ч. и отидохме в китайски ресторант. Колегите се шегуваха, че китайските подправки ще ускорят раждането и бебето няма да изчака определената дата. На следващия ден се прибрах по-рано от обикновено, защото вечерта щях да ходя на театър. Съпругът ми бе свършил с боядисването на бъдещата детска стая и поставяше полилея. Както си лежах и се опитвах да заспя, почувствах, че ми изтичат водите. Доста се обърках. Не знаех какво става. Дали това бе т. нар. изтичане на околоплодните води? За болницата не бях подготвена, никой не очакваше, че моето бебче ще избърза с 16 дни. Отидохме до кабинета на гинеколога, при когото ходех на консултации, и той ми подготви документите за приемане в болницата. С изтекли води и без никакви контракции напазарувахме и след това минахме през къщи, за да се изкъпя и преоблека.
    В 16.30 ч. ме вкараха в операционната и в 16.40 ч. се е родило моето мъничко бебе. В 18.00 ч. вече бях излязла от упойката и видях малкото бебче. То тежеше 2.550 кг и беше дълго 47 см. На другия ден вече се разхождах. Всички ме плашеха, че раждането със секцио е доста страшно, но аз не мисля, че е така. Вярно, че нямам никакъв опит с раждането по естествен път, но все пак видях другите жени какви болки изпитват, имаше и бебенца с посинели главички и телца. Аз не усетех никаква болка и не смятам, че чувствата ми към моето детенце са по-различни от тези на майките, родили по естествен начин. Наложи се да родя със секцио. Не съжалявам за това. На 8-ия ден ми свалиха конците, с раната нямаше никакъв проблем. В Монтана не поставят епидурална упойка. Върнах се на работа 10 дни след раждането.
    Родих детето си на 30 години, след като му осигурих дом и добри условия на живот. Бях в болницата заедно с жена от малцинството, която е родена през 1967 г. Тя не различава годината на раждане от възрастта на човека, няма образование и е абсолютно неграмотна. Тя казваше, че е на 67 години, не плаща здравни осигуровки и това й е 13-ото раждане. Всички деца е оставила в домове, без да се отказва от правата върху тях, за да може да получава помощи. А ние с нея сме с равни права и избор. Не мисля, че това е правилно. По време на престоя ми в болницата имаше само 2–3 българки, които родиха, и повече от 10 жени от малцинството, като само на 1–2 от тях това им бе първо раждане…

    Лекарят потвърди, че съм бременна и вече можех да съобщя новината на роднините. Това щеше да е първото внуче и племенниче в семейството ни – моето и на съпруга ми. Първото и много дълго чакано дете. Радостта и притеснението ни да няма някакви проблеми бяха големи. Трябваше да съчетавам служебните си ангажименти и бременността. Аз съм счетоводител и не можех да се отделя от работата си дори и за няколко месеца. Притеснявах се от раждането, тъй като не знаех какво представляват контракциите, родилните болки, всичко ми изглеждаше страшно и непознато. Но реших да се оставя в ръцете на съдбата и да не мисля за тези неща. Цялото ми внимание се съсредоточи в работата. Въпреки желанието ми темпото не намаля и се трудех здраво. Ходех на работа сутрин от 8 вечер до 20 ч., прибирах се и продължавах да работя у дома до 2–3 ч. през нощта. Имахме котка, която винаги беше до мен и ми вдъхваше спокойствие.
    Почти не ми се повръщаше и гадеше. Бременността мина като насън, коремът ми беше малък, не ми прилошаваше и не проявявах никакви капризи към храната. Продължих да ходя на работа и след като ми дадоха болничен 45 дни преди раждане. Седях в офиса до обяд. След работа се прибирах и лягах да почивам. Единственият ми проблем бяха краката – те бяха подути и много ме боляха. Имам паднал свод (дюстабан) и повишеното ми тегло – с 18 кг, водеше до силни болки в краката. Терминът ми бе определен за средата на лятото. През юни е празникът на Монтана. В офиса работихме до 15 ч. и отидохме в китайски ресторант. Колегите се шегуваха, че китайските подправки ще ускорят раждането и бебето няма да изчака определената дата. На следващия ден се прибрах по-рано от обикновено, защото вечерта щях да ходя на театър. Съпругът ми бе свършил с боядисването на бъдещата детска стая и поставяше полилея. Както си лежах и се опитвах да заспя, почувствах, че ми изтичат водите. Доста се обърках. Не знаех какво става. Дали това бе т. нар. изтичане на околоплодните води? За болницата не бях подготвена, никой не очакваше, че моето бебче ще избърза с 16 дни. Отидохме до кабинета на гинеколога, при когото ходех на консултации, и той ми подготви документите за приемане в болницата. С изтекли води и без никакви контракции напазарувахме и след това минахме през къщи, за да се изкъпя и преоблека.
    В 16.30 ч. ме вкараха в операционната и в 16.40 ч. се е родило моето мъничко бебе. В 18.00 ч. вече бях излязла от упойката и видях малкото бебче. То тежеше 2.550 кг и беше дълго 47 см. На другия ден вече се разхождах. Всички ме плашеха, че раждането със секцио е доста страшно, но аз не мисля, че е така. Вярно, че нямам никакъв опит с раждането по естествен път, но все пак видях другите жени какви болки изпитват, имаше и бебенца с посинели главички и телца. Аз не усетех никаква болка и не смятам, че чувствата ми към моето детенце са по-различни от тези на майките, родили по естествен начин. Наложи се да родя със секцио. Не съжалявам за това. На 8-ия ден ми свалиха конците, с раната нямаше никакъв проблем. В Монтана не поставят епидурална упойка. Върнах се на работа 10 дни след раждането.
    Родих детето си на 30 години, след като му осигурих дом и добри условия на живот. Бях в болницата заедно с жена от малцинството, която е родена през 1967 г. Тя не различава годината на раждане от възрастта на човека, няма образование и е абсолютно неграмотна. Тя казваше, че е на 67 години, не плаща здравни осигуровки и това й е 13-ото раждане. Всички деца е оставила в домове, без да се отказва от правата върху тях, за да може да получава помощи. А ние с нея сме с равни права и избор. Не мисля, че това е правилно. По време на престоя ми в болницата имаше само 2–3 българки, които родиха, и повече от 10 жени от малцинството, като само на 1–2 от тях това им бе първо раждане…

    През лятото на миналата година се запознах с мъжа, който ми стана съпруг. След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Той беше много изненадан, когато му съобщих. Радостта му беше голяма. Бременността ми протече нормално, но за съжаление раждането беше дълго и тежко. Наложи се да преживея хирургична интервенция, защото бебето беше доста едро.
    Слава Богу, всичко мина и Господ ме дари с едно добро и много тихо и послушно дете, което ме прави толкова щастлива. Кръстихме го Стефан – на майка ми Стефка. Тя е красива, мила, умна и силна жена, която преодолява всичко, без да се оплаква. Не го казвам, защото ми е майка, а защото съм чувала от всички, които я познават, че е такава и я сочат за пример. Живее в Англия и работи почасово на 3 места. Ето защо кръстих сина си Стефан, за да я почета и да й покажа колко много я обичам.
    След като синът ми се появи на бял свят, гледам света с други очи. Чувствам се истински зряла жена. Мисля, че колкото по-дълго и трудно е раждането, толкова по-голяма обич изпитваш към бебето.
    На повечето мъже не им пука за бременните им съпруги, за младите майки, не полагат усилия, за да ги облекчат. Те смятат, че работата им се изчерпва само с това да направят детето. Има, разбира се, и такива, които съчувстват на съпругите си през бременността и дори присъстват на раждането. Но дори и да видят как партньорката им се мъчи, пак няма да осъзнаят какви болки и какво страдание изпитва тя, за да дари живот. Мъжът трябва да усети мъчението, за да обича половинката си още повече и да осъзнае на какво е подложена тя.
    Съпругът ми чака пред вратата на родилната зала, а когато го поканиха вътре, не издържа на гледката и му стана лошо. Въпреки това той разбра какво съм дала от себе си и сега е непрекъснато до мен и сина ми, грижи се за нас и се стреми максимално да ни облекчи.

    Аз, Бабата, имам дъщеря и по-малък син. Последните 15 години преди да се пенсионирам, работих в детска градина като помощник-възпитател. Обичам децата, радвам им се и се привързвам към тях. При отглеждането им има много грижи, но и много радост.
    Годините минаваха и аз живеех с мисълта, че някой ден дъщеря ми ще се омъжи и ще мога да се радвам на внуци. Този ден все не идваше. Дружбата й с бъдещия ми зет продължи цели 12 години. Най-после ето го и дългоочакваният ден. Дъщеря ми забременя веднага след сватбата. Имаше само един проблем. Вече беше на 38 години и трябваше да постъпи в болницата около 10 дни преди термина, за да я подготвят за секцио.
    Наред с всички радости и аз трябваше да постъпя в болница за операция. Изживях тежки моменти. Притеснявах се, че няма да съм жива да видя първото си внуче. Страхувах се, че след като изляза от болницата, няма да мога да помагам на дъщеря си, а съпругът й непрекъснато ще е в командировки.
    Бог ми помогна и ми даде сили. Изписаха ме и след седмица приеха бъдещата майка в родилния дом. Всичко мина добре. Роди се нашето прекрасно, неповторимо внуче Кирил. Радостта ни беше толкова голяма, че не може да се опише с думи. Той ми дава сили да живея и да се чувствам по-млада.
    Сега детето ни радва с лъчезарната си усмивка, с живите си и умни очи. За мен той е едно грейнало слънчице! Няма по-голямо щастие от това да видиш радостта в очите му, как те чака и протяга ръце да го прегърнеш и целунеш. Със съпруга ми се надяваме, че ще доживеем скоро да видим и други внучета.

    Моментът на раждането наближаваше. Терминът ми беше определен за средата на юни. С приятелки много често се шегувахме, че ще родя точно на рождения ден на съпруга ми Венцислав. Бях спокойна и щастлива, очаквах срещата с малкото ми момиченце. Вече знаехме, че ще имаме дъщеричка и се бяхме спрели на име – Аделина. Звучи красиво и бях сигурна, че ще й отива.
    В края на 9-ия месец ходех по-често на прегледи. Следяха теглото, обиколката на корема, тоновете на бебето. Направих и всички изследвания. Последно отидох на преглед с ехографски апарат. Мислех си, че следващия път, когато видя детенцето си, то вече ще е в ръцете ми. Оказа се, че бебето е заело седалищно положение, но лекарят ми каза, че до раждането има достатъчно време, за да се обърне. Не ми хареса тази идея. Чудех се защо ли то не застане с главата надолу, както повечето бебета в този етап на бременността. Започнах все по-често да мисля за секцио, защото трябваше да съм подготвена психически.
    Раждането наближаваше. Реших отново да отида на преглед – този път, казах си, ще е за последно.
    Но какво беше учудването ми, когато разбрах, че Ади се беше проявила като добра акробатка и се беше обърнала с главата надолу. Чудесно – това е нормалното положение. Всичко ще е наред и няма да има никакви проблеми.
    Не че се страхувах от операция, но естественото раждане беше за предпочитане. Започнах да мисля за нормално раждане и малко се успокоих. Чудех се каква упойка да избера и изобщо дали ще се наложи. Всичко се въртеше около предстоящото раждане. Но терминът ми дойде и отмина. Отново отидох на преглед. Изненадата беше невероятна – малката госпожица се беше завъртяла и пак беше в седалищно положение. Отново трябваше да мисля за секцио. Цялото лутане ме изнерви, но се опитах да запазя спокойствие. Четири дни след термина ме приеха в болницата. Точно на рождения ми ден. Поставиха ме на монитор, опасаха ме с кабели, започнаха да следят тоновете на детето. След прегледа лекарите решиха следващата сутрин да ме оперират. Нямаше как – трябваше да родя чрез цезарово сечение. Следобед се пошегувах, че е добре детето да се роди точно на тази дата, защото и аз имам празник и ще може цял живот да го честваме заедно. Но те казаха, че насила хубост не става и трябва да се изчака по-добър момент.
    Съдбата обаче си е съдба. Късно следобед тоновете на бебето започнаха да отслабват и вечерта събраха екип за секцио. Нямаше за кога да се чака. Започнаха бързи приготовления, не знаех какво става, нямах болки или разкритие. В един момент се оказах в операционната. Бях толкова уплашена и притеснена. Забравих рождения си ден и предишния си ентусиазъм. Но сестрата видя датата в документите и започна да я обсъжда с персонала наоколо. Дойде анестезиологът и всичко започна. Напред към операцията… Гледах как нещата около мен се случват като на кино, но аз не играех главната роля. След като излязох от упойката, чух гласовете на майка ми, съпруга ми, кумата, баща ми и сестра ми, които крещяха: “Честит рожден ден!” Съпругът ми остана до мен почти през цялата нощ, докато изляза напълно от упойката. На сутринта, след като донесоха Ади, осъзнах, че всичко си е струвало. Болките и страданието са нищо пред това да имаш едно прекрасно същество, което разчита на теб.
    Сега вече сме истинско семейство въпреки трудностите, които ни предстоят след раждането на Аделина. Гледаме я как расте с всеки изминал ден и й се радваме, че е до нас. Опитваме се бързо да забравим ядовете и тревогите си и да се съсредоточим само върху положителните емоции. Надявам се всички български семейства да преживеят това щастие и да имат поне едно дете. А жените, които скоро ще станат майки, ще посъветвам да не се притесняват, защото това е най-великолепното чувство на света, а болката и страданието се забравят на мига.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh