9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Със съпруга ми се запознахме случайно, но любовта ни пламна като клечка кибрит и гори вече четвърта година. В началото не мислехме за дете, защото искахме да се подготвим и когато то дойде, да му дадем всичко, от което има нужда. След около година обаче забременях. Новината ме изпълни с енергия, достатъчна, за да обиколя целия свят и да споделям с всички, а съпругът ми беше онемял от щастие. Успя само да каже: “О, Господи, благодаря ти!” И в това имаше толкова много радост. Блаженството ни обаче трая малко. Направих спонтанен аборт в 3-ия месец и всичко рухна. Останах наполовина, нямаше го най-ценното от мен, от нас, не можах да го опазя. Потъвах в болка и отчаяние, докато в болничната стая влезе той, съпругът ми – моята опора и вяра в живота. В очите му имаше много мъка, но в същото време любов и искрица надежда, достатъчни, за да ми вдъхнат кураж. Почувствах, че ме обля топла вълна – та нали и него го болеше двойно. Но все пак той не беше отчаян. Прегърна ме и заплакахме заедно. Тогава през сълзи ми каза: “Ще си имаме детенце, бъди сигурна!”
    Когато след половин година забременях отново, бях убедена, че този път ще станем истинско семейство. Моят съпруг беше доказал, че ще направи и невъзможното, за да опази нашето неродено съкровище. Така в дните на трудна бременност, тежко раждане и тревоги около недоносеното ни момиченце винаги до мен беше той – телом и духом. Сякаш дори нежното му докосване по стъклените стени на кувьоза даде сили на дъщеря ни да се оправи изненадващо бързо.
    Оттогава мина една година, но всеки ден, когато се той прибира от работа вкъщи и от вратата ни поздравява и целува, очите ми се насълзяват и сърцето ми прелива от щастие. Моля се само Господ да пази нашия татко от болест и нещастие и да му дава воля и сили, за да ни пази и той!

    Казвам се Райна и моята баба Елена е най-прекрасната в целия свят. Тя е майка на мама и живее в Сливен. Но когато наближи време да се раждам, тя веднага пристигна в София, за да помогне на родителите ми да въведат ред в къщата и да купят всичко необходимо за моето появяване.
    Баба и тати ходеха заедно с мама на всички консултации през последния месец от бременността. Скъпата ми баба беше неотлъчно до нас и дори на училището за бъдещи родители, защото по това време баща ми беше много зает (той работи, свири в една група, следва второ висше образование, а тогава се подготвяше за моето пристигане и никак не му беше лесно).
    Баба и тати заведоха мама в родилното отделение в дена на моето раждане и чакаха пред залата, докато лекарите ме покажат. И двамата плакаха от щастие на първата ни среща. След това баба идваше всеки ден в родилното, за да ни види. Беше, разбира се, и на изписването.
    Като се прибрахме вкъщи всичко беше готово за моята поява – легло, пелени, пълен гардероб с дрехи, шишета за вода и биберони… Баба беше помислила за всичко, така че аз и мама да се чувстваме прекрасно и нищо не ни липсва. Баба Елена ме изкъпа за първи път, защото мама се страхуваше.
    През първите четири месеца тя беше неотлъчно до моите родители, за да помага. След това мама трябваше да се върне отново на работа и сега за мен се грижи баба Елена. Сутрин мама ме храни, после аз заспивам и баба има време да подготви всичко за мен докато се събудя. Следва невероятно хубав масаж, игра вкъщи или пък разходка, ако времето е хубаво. Когато родителите ми се върнат от работа, те са уморени, но и спокойни, защото знаят, че с баба прекарваме страхотно.
    Другата ми баба Райна също е прекрасна, но за съжаление тя работи извън България и по-рядко я виждам. Винаги я чакам с нетърпение, защото ми носи много прекрасни подаръци.

    Работех в семейство в чужбина, където се грижех за 3-годишната Талия. Това беше моето последно занимание, защото постепенно ме обзе необяснима мания да имам бебе, въпреки че се бях зарекла да нямам второ дете заради тежката бременност и трудното раждане на първото ми дете – Еди.
    Много често сънувах, че съм бременна, че ще раждам и други такива. По стечение на обстоятелствата се наложи да се върна в България, където Едоард ме чакаше с нетърпение. Когато се прибрах, взех детето си и заминахме за Бургас, където съпругът ми работеше. Наехме квартира и когато се стабилизирахме финансово, предложих на половинката ми да си направим още едно детенце. Той беше категоричен, че съм полудяла – как ще се справим, живеехме на свободен наем, имахме син ученик. Какво ли щеше да е, ако се появеше и бебе?! Но в крайна сметка забременях. Желанието ми беше толкова силно. 15 дни по-късно си купих тест за бременност. Резултатът беше положителен! Щях да ставам отново майка! Няколко дни след това посетих гинекологичния кабинет, за да съм напълно сигурна. Чух така мечтаните думи: “Честито! Вие сте бременна!” До този момент таткото беше много скептичен към създалото се положение, но след като чу мнението на специалиста, се примири. Не му трябваше много дълго време, за да се пренастрои. Спогледахме се, усмихнахме се и така се разбрахме. Баткото Еди бе на седмото небе от щастие. Планираше как ще се държи с бебето, как ще го защитава, искаше сестра заради мен, но всъщност повече мечтаеше за братче. Таткото знаеше, че ще е отново момче. Залагаше живота си, защото той произхожда от мъжка фамилия – в четири поколения се раждаха само момчета. Аз пък бях пощуряла за момиче и не знаех как ще приема новината, че отново ще имам момче.
    Веднага след като се уверих, че съм бременна, отказах цигарите и кафето без проблем, спрях да пия безалкохолни напитки и алкохол, да ям бобови храни. Започнах да се храня главно с плодове, зеленчуци, мляко, риба, пиле и никакви подправки.
    Синът ми постоянно говореше за бебето. Измисляше какво ли не, идваше с мен на консултациите. Дори беше запалил своите съученици. Поне два пъти седмично приятелчетата на Еди идваха да ме видят, да се порадват на корема ми. Бяха много щастливи. При всяко помръдване на бебето аз се топях от удоволствие. С нетърпение чакахме то да се появи на бял свят. Еди дори говореше за бебето пред учителките си – толкова беше горд и щастлив. Бременността и раждането ми минаха почти без никакви проблеми благодарение на акушерката Младенова от новата болница в Бургас. Когато Жан се появи на бял свят и тихичко проплака в краката ми, сърцето ми се изпълни с радост и щастие. Голям смях през сълзи падна в родилното отделение.
    Малко по-късно при мен дойдоха и любимите ми. Никога няма да забравя този момент – моето огромно щастие, но и силното безпокойство, изписано върху лицата на близките ми хора. Големият ми син беше просълзен от щастие, но и много притеснен. Щом ме видя, първите му думи бяха: “Мамо, толкова си синя.” Беше изплашен до смърт. Мъжът ми безуспешно се опитваше да запази спокойствие. Беше се вторачил в мен. Явно очакваше да види онази изстрадала физиономия, която имах при първото раждане. Свекърва ми пък беше подпухнала от плач – сигурно от притеснение за мен, тайно от Еди, е ронила тихо сълзи. Аз обаче се чувствах много добре, макар че бебето се роди доста по-голямо от първото ни момченце.
    Всички гледаха само мен и сякаш не забелязваха бебето. Изглежда им стигаше, че то е живо и здраво. Сега моето малко момче вече е на 9 месеца. Много е будно и жизнерадостно. Но все още искам да имам момиче и няма да се откажа от желанието си.
    Бих искала да се обърна към всички жени, които се колебаят, и да им кажа, че знам колко е трудно днес да се раждат и да се отглеждат деца, но моля ви, не се колебайте, от цялото си същество ви моля – раждайте бебета! Те са нашето бъдеще.

    Със съпруга ми Стоян бяхме гаджета 10 години, а от 4 живеем заедно. След като се събрахме, не бяхме готови да станем родители и нямахме никакво желание да имаме дете. Темата дори не се обсъждаше. Събирахме се с приятели, излизахме, стояхме до късно по заведенията, но в един прекрасен ден се поразмислихме – оказа се, че всичките ни познати имат деца. Явно годините си вървяха и нямаше време за губене. Започнахме и ние да работим по въпроса. Един път… два пъти… три пъти… с нетърпение чакахме всеки месец и се надявахме. Така изминаха 2 години. Всеки неуспешен опит ме правеше по-нещастна. Започнах да живея с мисълта, че никога няма да стана майка. Но ето, че един месец мензесът ми закъсня. Изчаках още 30 дни и реших, че нещо не е наред. Отидох на преглед при гинеколог. След като прегледът приключи, ми казаха, че нищо не се вижда и да отида след 20 дни. Започнах да чакам и ето ме пак пред кабинета. Лекарката ме прегледа на ехограф и каза: “Виждам един жив плод с нормална сърдечна дейност.” Никога няма да забравя думите й. Разплаках се. Прибрах се с голяма радост вкъщи и започнах да мисля за бъдещето.
    В началото на 3-ия месец Стоян влезе в болница с болки в корема. Оказа се, че има възпален апендицит. Направиха му операция. Аз бях там, ходех на свиждане. Не знаех, че трябва да се пазя, подавах му ръка, помагах му да става, но изведнъж коремът силно ме заболя. Получих обилно кървене. Оставиха ме в болницата. Аз на първия етаж – Стоян на четвъртия… Вземах лекарства, поставяха ми инжекции. Пускаха бъдещия татко всеки ден на свиждане. Така минаха първите дни. Положението се закрепи. Изписаха ме, но трябваше да вземам хапчета. Минаха два месеца и в 6-ия се разболях от вирусна инфекция. Започнах да кашлям. От силната кашлица получих кървене – старата песен на нов глас. Обадихме се на личния лекар. На сутринта пак отидох в болницата. Оказа се, че имам отлепване на плацентата. Настаниха ме в патологичното отделение и ми сложиха системи. Плачех непрекъснато. Имаше опасност за плода. Първата нощ до мен беше сестра ми, а след това – майка ми. И този път стоях 5 дни. Изписаха ме, трябваше да седя вкъщи и да почивам.
    Със Стоян решихме да сключим граждански брак. Нямаше време за губене, малкото човече трябваше да има семейство. Започнаха приготовления – рокли, цветчета, костюми, ресторант… Лошото беше, че аз не можех да участвам. Седях вкъщи и чаках наготово. Трябваше да се пазя – нали бебето беше най-важното. Благодарение на близките ми нещата се подредиха както желаех. Дойде сватбеният ден. Церемонията премина чудесно. От време на време малкото човече изпращаше сигнали от корема ми.
    В край на 7-ия месец получих силни сърбежи по кожата на ръцете, лицето и корема. Наложи се пак да отида на лекар. Предписаха ми хапчета и различни мехлеми за мазане. Казаха, че е алергия от бременността – получава се веднъж на 100 жени. Надявах се след като родя, всичко да мине. Започнах с лечението, но нищо не помагаше. Не можех да спя по цели нощи. С нетърпение чаках да дойде 9-ият месец и най-накрая моето бебе да излезе на бял свят.
    Четири дни преди термина получих болки в корема и кървене. За трети пореден път си стегнах багажа и постъпих в болницата. Този път обаче мислех, че всичко ще свърши и ще дойде най-хубавият ден в живота ми. Приеха ме през нощта. Болките бяха невероятни. На сутринта се появи моето малко ангелче – Мартин. Благодарна съм на съпруга си, че през всичките тези 9 месеца ме подкрепяше и ми даваше кураж, когато най-много имах нужда и когато смятах, че всичко е загубено. Благодарна съм и на лекарите, които бяха до мен в тези трудни моменти и помогнаха на детенцето ми да се роди. Сега съм една щастлива майка и съпруга.

    Майка съм на 3 деца – две момичета и едно момче. Животът ми протече в непрекъснато пренасяне в различни места – в Русе, в Шумен, във Варна и накрая в Аксаково. Наложи се да оставя голямата ми дъщеря да учи във Варна. Едновременно с абитуриентския й бал направихме и годеж. Не след дълго двамата влюбени започнаха работа. Дадох им съвет да се обичат, да работят, да решат дали ще учат, но да не бързат със създаването на деца, тъй като не сме икономически стабилни и няма да можем да им помагаме. Обясних на дъщеря ми, че детето променя коренно живота на жената, че няма да има време да учи, дори да работи. Но влязло в едното ухо, излязло през другото… Скоро след това ми съобщиха, че ще ставам баба.
    Бях изумена! Бях огорчена, че не са се вслушали в думите ми, защото аз им мислех само доброто. Бременността на дъщеря ми не беше тежка, но имаше и няколко много рискови момента. Още във втория месец се наложи да престои в болницата за една седмица. Тя се страхува от зъболекар, но се наложи спешно да отиде. Малко преди да й сложат упойка, кръвното й налягане рязко спадна. По спешност я приеха в лицево-черепната хирургия в болницата във Варна, където след като стабилизираха състоянието й, се наложи да цепнат челюстта й, за да се справят с болния зъб. За щастие всичко мина без проблем.
    Седмица преди термина я приеха в болница и малко по-късно разбрах, че съм станала баба. Дъщеря ми обаче имаше доста разкъсвания и беше загубила много кръв.
    Сега вече всички се радваме на малкия Ивайло, който ни забавлява с какви ли не смешни номера.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh