9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Изкарах лека и безпроблемна бременност обградена от грижите на близките и най-вече на съпруга ми. За девет месеца единственият ми проблем бяха многото натрупани килограми, с които често двамата се шегувахме.
    Дойде и заветният ден на раждането. Родих със секцио, затова знаехме датата. Появата на прекрасния ни син породи чувство, което не може да се опише с думи. Щастливият татко всеки ден идваше в болницата да ни вижда. Два дни преди изписването получих силни болки в корема – имах лошо предчувствие, че са от апендицит. В деня на изписването те леко утихнаха и аз реших, че е време да се прибираме у дома. Уви, радостта ми трая много кратко. На другия ден болките станаха нетърпими и се наложи да ме оперират по спешност.
    Още неосъзнала радостта от раждането, само един ден след изписването аз лежах безпомощна в една болнична стая, много отчаяна и тъжна, далеч от детето си. В тези тежки мигове ме крепеше любовта на съпруга ми. Когато в часовете за свиждане се покажеше на вратата, в стаята ставаше по-светло.
    Номинирам съпруга си за “Баща на месеца” (макар че ми се иска да го номинирам за “Баща на годината”) заради начина, по който се справи сам със седемдневното бебе у дома – с къпането, обличането и храненето. Независимо че имаше две баби на разположение, той не остави сина си на техните грижи.
    Когато се върнах от болницата и не бях в състояние да се грижа за бебето, той пое всичко – и мен, и прекрасния ни син. И се справи много добре, защото е един прекрасен татко!

    Няколко месеца преди края на 2004 г. с приятеля ми Веселин заживяхме заедно, а по-малко от година по-късно разбрах, че съм бременна. Това беше най-вълнуващата новина в живота ми и в същото време беше толкова шокираща. С бъдещия татко започнахме да си задаваме онези въпроси – готови ли сме за дете, ще се справим ли с отглеждането на бебчо, дали ще сме добри родители... В крайна сметка радостта от предстоящото събитие надделя над шока и съмненията.
    През цялата бременност Веселин идваше с мен на ехографските прегледи, гледаше бебчо, чийто пол се променяше всеки път, и чуваше сърдечните му тонове. Веднъж лекарят ни казваше “Момченце е!”, друг път “Момиченце е!” и полът си остана тайна за нас до раждането. Това, че не го знаехме, нямаше никакво значение, макар че аз през цялото време си представях как ще сплитам плитките на нашата малка принцеса и как ще й връзвам панделки.
    Приятелят ми беше изключително грижовен към мен – постоянно питаше дали съм гладна и какво ми се яде, водеше ме по магазините, за да ми купува дрехи за бременни. С две думи – бъдещият татко изпълняваше всяко мое желание. Когато бях в 5-ия месец, започна семестърът в университета и аз реших да не прекъсвам следването си, а да ходя на всички лекции. Бях единствената бременна в курса (от около 60 души) и почти всички се надпреварваха да ми обръщат специално внимание – много се грижеха за мен. Лекциите свършиха и започна сесията, а с нея – изпитите. С напредването на учебната година растеше и моето коремче. Месеците отминаваха неусетно и времето, когато щяхме да се срещнем с бебчо, наближаваше. Терминът ми беше определен за началото на февруари, а аз много исках да родя по естествен път.
    Всеки ден от 9-ия месец очаквах с нетърпение нещо да се случи, да получа някакви сигнали за започваща родилна дейност – болки или контракции, каквото и да е. Това така и не стана и след като терминът отмина, се наложи да постъпя в болницата.
    Започна мъчителното чакане. Виждах как другите жени идваха, раждаха и си отиваха, а аз все така нямах никакви признаци, че скоро ще прегърна бебчето си – нито болки, нито разкритие. Лекарите казваха, че бебето ще е голямо и решиха да ми включат система, за да предизвикат раждането. Получавах болки и контракции, но все така нямаше разкритие. След продължаващото 9 дни преносване, без болки и разкритие, с бебе в корема ми, за което всички казваха, че ще е много едро, лекарите решиха да ми направят секцио.
    Аз исках през нощта да си почина добре, за да настроя психиката и тялото си, че раждането няма да протече по естествен път, въпреки огромното ми желание за това. Същия ден в ранния следобед получих леки болки. Помислих, че те са подготвителните контракции и не казах на никого. Болките ми зачестяваха и се засилваха. Това продължи до 1 ч. през нощта, когато станаха много силни и много чести. Тогава събудих дежурната акушерка и лекарите установиха, че имам 6 см разкритие. За съжаление бебето беше заело позиция, която не позволяваше да продължи през вагиналните пътища, тъй като това щеше да доведе до риск и за двама ни. Спешно свикаха екип за секцио и около 2 ч. през нощта се роди нашият син Константин.
    Когато излязох от упойката, се почувствах невероятно щастлива въпреки следоперативните болки. Раждането е най-прекрасният момент в живота на всяка жена. От сърце го пожелавам на всички.
    Искам да благодаря на д-р Пищалова и д-р Горанов, както и на акушерката Сиракова, които извършиха операцията, а също и на д-р Лалов и д-р Тодоров за грижите, които полагаха за мен. Благодарение на всички тях сега и двамата с бебчо сме добре и с баща му много му се радваме.

    Моята баба е Мария
    и от никого не крия,
    че е по-по-най-добрата.
    Има си внучета трички на брой,
    но за триста те вдигат врява и вой.
    Най-големият е бати Ивчо,
    но по-правилно е да го кръстим “Дивчо”.
    Следва малката кокона Мима –
    глезлата на всекиго любима.
    А най-малкият съм аз – Никола,
    засега да плача само мога.
    Моята баба Мими знае
    всякакви игри с нас да си играе.
    Нищо, че на работа тя ходи,
    време има с децата да се гони.
    Тя умее с кака куклите да храни
    и от “каратиста” Ивчо да ме пази.
    Най-обичаме на баба да гостуваме
    и на воля да се налудуваме,
    а направим ли беличка,
    баба пак ще е добричка.
    Баба не умее да се кара.
    Баба Мими всичко дава,
    затова с кака и с батко
    глезим й се сладко, сладко.
    Като баба Мими втора няма –
    винаги добричка и засмяна!

    Минаха пет безкрайни месеца и ето че заедно с моето малко бебче очаквахме нашият татко да пристигне на автогарата в София, за да можем най-накрая да сме напълно щастливи. Моето семейство е прекрасно и ми се иска да разкажа за всеки от него поотделно.

    Много обичам съпруга си – той и синът ми са смисълът на живота ми и вече ясно осъзнавам, че ако живея само с единия или само с другия, не мога да съм напълно щастлива и няма да се чувствам пълноценна. Бащата на нашето малко момченце е инженер-химик. Завърши университета в Бургас и след това веднага започна да си търси работа в Плевен, където живеехме. За съжаление там не можа да се реализира по специалността си в единствения завод, който работеше в момента (“Плама”), и потърси работа в София, но не като служител, а като изследовател. Той реши, че за да е на ниво, да го ценят и да се развива, трябва да започне да учи, като следва амбициите си. Ето защо кандидатства и го приеха докторантура по химия към Химико-технологичния университет в столицата. Преместихме се, но често пътувахме до Плевен. Докато учеше, се наложи да замине в чужбина. Съединенията, които проучваше за дисертацията си, не можеха да се изследват у нас поради липсата на апаратура. Заминаването му в чужбина беше изключително важно, защото благодарение на бъдещите изследвания и въз основа на резултатите от тях можеше успешно да защити докторската си дисертация по химия. За съжаление обаче пътуването му съвпадна с моята бременност.

    Синът ни се роди по обяд, но думата “роди” не е много точна. Него по-скоро го “извадиха”. Мисля, че само жените, родили по естествен път, могат да се гордеят с това. За съжаление моят син дойде след цезарово сечение. Не обичам лесните неща, а се наложи да родя именно по този начин. Причините бяха много, една от които бе големината на бебето. Синът ми се появи на бял свят с тегло 4.100 кг. Прогнозите за неговите мерки стреснаха лекарите преди термина и те решиха, че за мен ще е най-безопасно, ако се подложа на секцио. Знаех плюсовете и минусите и на двата вида раждане, но много исках синът ми да дойде по вагинален път. Копнеех да усетя болката при появата на бебето. Ето защо се надявам, че така ще родя поне още две деца и тогава ще имам възможност да преживея процеса, както съм си го представяла от началото до края. Кръстихме бебето на дядо му Васил, защото той много искаше внучето да носи неговото име. В началото се противях на тази идея, но след това постепенно свикнах и сега не мога да си представя, че детето ми би могло да носи друго име.

    С всеки изминал ден синът ни расте и се наслаждавам на всяка негова усмивка. Благодарна съм на майка ми Христина и на родителите на съпруга ми – Маргарита и Васил, че са неотлъчно до мен и през хубавите, и през лошите моменти. Те ме подкрепяха в началото, когато се борех със стерилитета си и се бях отчаяла, и след това – когато забременях и за цели 5 месеца съпругът ми беше далеч и трябваше да се справям с всички физически и психични промени, които настъпват при една бъдеща майка. Въпреки че с Михаил ежедневно поддържахме връзка, сигурна съм, че на него му беше два пъти по-тежко, защото беше сам в чужда държава. Благодаря на близките си, че винаги ми помагаха и ме обичаха, че никога не ме попитаха: “Защо още нямате деца?” Благодаря им, че тактично посрещаха постоянните промени в настроението ми и гнева ми, който често се разпалваше, че съм сама, а съпругът ми е далеч. Изпитвам благодарност и към Михаил, който ме приема такава, каквато съм – с всичките ми кусури и щури идеи.

    По професия съм счетоводител, но не можах да се реализирам по специалността си, въпреки че съм завършила и финанси. Причината е, че не търсех работа достатъчно упорито. Целта ми беше да имам дете, а не да правя кариера. Работила съм какво ли не – дори спечелих конкурс за най-добра плетачка на България. Това, което обаче запълва дните ми сега, са грижите за сина ми.

    Съпругът ми настояваше да ми подари пералня, но аз отказах. Искам да се наслаждавам изцяло на всичко, свързано с бебето – от прането на дрешките и гладенето до правенето на домашни каши. Искам да запазя всеки миг от ежедневието на сина ми, защото не след дълго годините ще отлетят и той ще напусне дома. Искам да възпитам у него ценности, които са най-важни за един мъж – да успява в живота и жена му да се гордее с него така, както аз се гордея със своя съпруг.

    Със съпруга ми се познаваме още от деца. Никой от нас не предполагаше, че някога ще станем семейство. Един ден той започна да ремонтира апартамента си, а аз като приятел исках да му помогна. Не след дълго заживяхме заедно. Когато приключвахме ремонта и оставаше само детската стая, решихме да си направим дете, да довършим ремонта през първите месеци на бременността и после да се оженим. Но уви, в живота не винаги нещата стават така, както ги планираме. В началото на втория месец на бременността се чувствах много зле. Мислех, че всичко ще мине, но състоянието ми се влоши. Не можех да вляза в кухнята. Радослав (бъдещият ми съпруг) се грижеше за всичко. Не се хранех, дори вода не пиех. След няколко дни се обезводних и се наложи да вляза в болница. Останах цял месец на легло. Когато излязох, продължих да повръщам. Отново се върнах в болницата. Благодарение на Радослав започнах да се храня по малко.
    Излязох от болницата в 5-ия месец. Ремонтът беше приключил и започнахме да организираме сватбата.
    Десет дни преди термина водите ми изтекоха и влязох в болницата, но без контракции. Съпругът ми беше на работа. Лекарите ми казаха, че може би ще родя на другия ден, но решиха да ми включат система. След два часа родих прекрасно момиченце. Пъпната му връв се беше увила около врата и то не се бе хранило достатъчно. Вики се роди само 2.050 кг, 46 см, но беше здрава и това ме радваше. Беше много вълнуващо – като насън. Успях да изненадам таткото – да родя, преди да е свършило неговото дежурство. Вълнението ми беше за кратко, когато разбрах, че лекарите са решили да оставят под наблюдение бебето в кувьоз за няколко дни. Много мъчно ми беше, виждах го само в часовете за кърмене, единствената ми утеха беше свиждането с таткото.
    След две седмици ни изписаха. Благодарение на теб, татенце, през целия ни съвместен живот заедно имаше много моменти, в които аз си казвах: Ех, че е хубав животът! Благодаря за всичките ти грижи и за всеотдайността ти към мен и Вики! Нека винаги бъдем щастливи заедно! Обичаме те!

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh