9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Още преди датата на менструацията ми реших да направя тест за бременност. Чувствах се по-различно, сякаш нещо ми подсказваше, че съм бременна. Купих тест и когато го направих, се оказа положителен. Бях много щастлива. Съобщих голямата новина на приятеля ми и той много се зарадва, защото очакваше този момент отдавна. Още на следващия ден отидох на преглед при моята гинеколожка. Тя уби надеждите ми, като каза, че нищо не вижда на ехографския апарат. Въпреки това аз не й повярвах.
    Всеки ден ходех при лекарката, макар да ми казваше все едно и също – че няма нищо или че плодът е толкова малък, че не се вижда. Записах си час при друга лекарка с надеждата, че ще ми съобщи нещо обнадеждаващо. Но, уви, и тя беше категорична. Аз обаче продължих да упорствам, защото вярвах на теста, а не на лекарите. След седмица отидох при трети лекар. Той вече каза нещо хубаво – не просто хубаво, а великолепно. Плодът се виждал, развивал се добре, дори се чувал пулсът му.
    Започнаха да се изнизват и следващите месеци. С тях дойдоха и гаденето, виенето на свят, повръщането – все неща, нормални за една бременност, които обаче ме тормозеха много и едва се справях с тях. Казаха ми, че ако не спрат, може да се наложи да остана за известно време в болницата, защото има опасност за бебето. След консултация с лекар започнах да вземам различни хапчета и, слава Богу, те ми помогнаха да се оправя. Целият този кошмар свърши. Това обаче не беше краят на неприятностите около моята бременност. Последва и друго. Специалистите казват, че повечето бъдещи майки са нервни, неспокойни. Точно това се случи и с мен. Ядосвах се, непрекъснато плачех и за най-дребното нещо, карах се с всички – и с най-близките, и с непознати хора. Роднините ми едвам ме издържаха, все намирах за какво да викам и да недоволствам. Беше зима, студено и заледено. Нямаше как да излизам често навън, за да се разсейвам и разнообразявам, а и с близките ми да си починем едни от други. Пък и не трябваше много да се разхождам, защото един месец преди да забременея, ми бяха направили операция за отстраняване на апендикса. Това също ми създаваше проблеми, защото когато коремът ми започна повече да расте, кожата на това място се опъваше и много ме болеше. Времето минаваше бавно, а аз нямах търпение всичко да свърши и да дойде терминът, за да родя и да се запозная с моето малко съкровище.
    През тези месеци с приятеля ми се надявахме, че ще имаме момче. Един ден на поредната консултация при прегледа с ехографския апарат лекарката ни съвсем ясно видя, че бебето ще е момиче и най-вероятно ще е дългокрака госпожица.
    Бяхме стъписани от неочакваната новина. В първия момент нито един от двамата не отрони дума. Изобщо не бяхме подготвени, че нашето “момче” всъщност ще е момиче. Въпреки това много бързо приехме тази новина и още на излизане от болницата вече се смеехме и дори започнахме да измисляме име на дъщеря ни.
    Моментът на раждането все повече наближаваше. Въпреки че след като разбрахме пола на детето, обсъждахме няколко имена, не се бяхме спрели категорично на нито едно от тях. Правехме списък, но все по някаква причина отхвърляхме имената в него.
    Времето се затопли и започнах по-често да излизам навън да се разхождам. Време беше да се обиколят и магазините и да се купят най-необходимите неща за болницата и за бебето. Трябваше да се подготвим за идването му. Веднъж на излизане от един магазин се спънах и паднах. Толкова се уплаших да не се случи нещо на детето. Цялата се разтреперих, но бебето риташе и се успокоих, че всичко е наред.
    Малко преди определения термин една вечер болките ми започнаха. Контракциите ставаха все по-чести. Рано сутринта ме приеха в болницата. Явно от падането бебето беше слязло надолу, което беше довело до разкритие.
    Сутринта ми спукаха околоплодния мехур, а малко по-късно на бял свят се появи моята дъщеричка. Това беше най-вълнуващият ден в живота ми. Чувствах се безкрайно щастлива – горда майка на най-великолепното бебе на земята. Решихме да я кръстим Габриела.

    Аз имам свое царство: мама Галя, баба Павлина, батко Ради, прабаба Радка, леля и вуйчо. Обичам ги, радвам им се, гукам щастливо и силно викам, когато не са около мен. Те ме разбират и живеят с моите тревоги, болки и радости – нали съм най-малкият.
    Време е да се представя. Аз съм Паоло и като бебе с опит, вече зная, че децата трябва да са снизходителни към възрастните. Според мама Антоан дьо Сент Екзюпери е казал тези думи, когато е писал “Малкият принц”. Вероятно всичките ми близки ме виждат като принц, но едва ли винаги разбират как ме развеселяват с безкрайните спорове дали сокът не е с изтекъл срок на годност и дали пюрето ми е точно по рецептите, на които мама стриктно държи.
    Сигурно вече се питате защо никъде не споменах тати Сашо. Веднага ви обяснявам, че отношенията ми с него са най-специални. Той е запазената ми територия. Вероятно защото не всеки ден сме заедно (налага му се да работи далеч и идва вкъщи два пъти седмично), всяка наша среща е изпълнена с изненади.
    Когато преди месец се разболях и ми беше много тежко, навсякъде ме болеше и плачех непрекъснато, точно тати беше човекът, който не ми позволи да се предам. Въпреки тревогата му от неговите очи струеше оная неповторима любов, която не позволи на болестта да ме мъчи дълго. Красив, силен, направо прекрасен е моят баща и когато всички казват, че приличам на него, аз се гордея. Животът ми се струва още по-хубав, когато той е до мен.
    Затова се чувствам като принц в царството на обичта. Разбира се, с “кралица” – мама Галя.

    Майка съм на две момичета, които вече също имат деца. Навремето, когато родих първата си дъщеря, бях много щастлива. Тогава моята майка ми каза: “Преварената ракия е по-сладка.” Дълги години не можех да разбера какво имаше предвид и не вниквах в думите й. После разбрах – чакането си е заслужавало.
    Годините минаваха една след друга, а аз все не можех да имам второ дете. Чак на 10-ата се роди и втората ми дъщеря и аз отново изживях щастието да стана майка.
    Времето минаваше, децата ми растяха. Голямата реши да се омъжи. Две години по-късно станах баба за първи път. Отново преживях радостта да държа новородено. Когато поех внучката в ръцете си, се чувствах най-щастливата жена на земята. Три години по-късно дъщеря ми пак беше бременна. Чувствата ми бяха още по-силни.
    Седемнайсет години след това бях на път да ставам баба вече за трети път. Вълнувах се, сякаш очаквах първо внуче. Когато разбрах, че на втората ми дъщеря й се налага да роди със секцио, започнах да се притеснявам не толкова за операцията, колкото за последиците от нея.
    Момичето ми скри от мен определената й дата за операция. Така неочаквано за мен един ден след Нова година разбрах, че пак съм станала баба и че всичко е минало добре. Не мога да опиша с думи как се чувствах.
    Сега съм баба на три прекрасни дечица и съм напълно съгласна с майка ми, че “преварената ракия е по-сладка”.

    С приятеля ми сме заедно от 5 години. В един прекрасен слънчев ден решихме, че нещо трябва да променим в живота си – да имаме бебе! Може би вече беше време да станем родители. Започнахме опитите. Един месец пробвахме, но нищо не се получи. Втория месец – пак разочарование, мензесът ми дойде и не бях бременна. Но ето че на третия месец чудото стана! И двамата помислихме, че в живота ни ще настъпят големи промени. Чувствахме се напълно готови за това, което ни предстоеше.
    Започнах най-редовно да ходя на консултация в поликлиниката, да мисля по-трезво, идваха ми невероятни идеи, вкусовете ми се промениха, апетитът ми – също... Всичко вървеше перфектно до момента, в който вече във втория месец получих болки ниско долу в корема. Забелязах, че по бельото ми са се появили и няколко капки кръв. Ужас! Какво щеше да стане с бебето?! Отидох в болницата, за която бях чула най-много хвалби. Бях толкова притеснена, че имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Лекарят ме прегледа и замълча. Разтреперих се. Какво ставаше? Най-сетне чух това, от което най-много се страхувах. Бях направила аборт. Не! Не може да бъде! Лекарят ме увери, че е истина и че колкото и да съжалява, това се случва точно на мен. Да, но нещо дълбоко в сърцето ми подсказваше, че не е вярно. Тръгнах си объркана. Отидох при друг лекар, който ми каза, че бебето е добре, че има сърдечен ритъм и че не съм направила аборт. Първият гинеколог е гледал кистата, която имах преди да забременея и която се бе спукала и затова е решил, че съм направила аборт. Твърдеше, че бебето няма сърдечен ритъм и че трябва да махне всичко, което е останало от него – явно е гледал не това, което трябва, защото, ако се бях оставила в неговите ръце, днес нямаше да съм майка. Благодаря на Господ, че ми даде сили и предчувствие, че детето ми е живо и го спаси!
    След това недоразумение, което ми костваше много нерви, лекарят ми предписа лекарства и ми каза, че на много жени често им се случва през първите три месеца да прокървят. Понякога това е признак за най-лошото, но в моя случай всичко е наред и ако се вземат мерки навреме, нещата ще се оправят. Така и стана.
    Месеците минаваха бавно. Но ето че моментът настъпи. Околоплодните ми води изтекоха почти 15 дни преди определения от лекарите термин. Бяхме купили почти всичко необходимо за бебето. Може би сме предчувствали, че ще дойде по-рано от предвидената дата. А и аз самата имах такова усещане, въпреки че на всеки преглед акушерката ме уверяваше, че всичко е наред и няма от какво да се притеснявам. Знаех, че ако водите ми изтекат, трябва да отида в болницата. Така и направих. Приеха ме. Преминах през всички необходими процедури. Чаках само лекарят да дойде, за да каже какво е състоянието ми и кога най-сетне се очаква да родя моето малко слънчице. Вратата се отвори и аз бях неприятно изненадана. Оказа се, че лекарят е същият, който ме беше прегледал първия път и беше установил, че... кистата ми няма пулс и бебето ми е мъртво. Изтръпнах, стана ми лошо. Какво ли ме чакаше?! Как можех да поверя моя живот и живота на детето ми в ръцете на този човек?! Ами ако той присъства на раждането? Но нямах никакъв избор. Легнах, за да ме прегледа. Разкритието беше само 1 см. Започнах да чакам. Целият ден премина без никакъв напредък. Бебето не искаше да излиза. На другия ден сутринта започнаха контракциите. Заведоха ме в предродилната зала. Останах там само 4 часа – сториха ми се като песен в сравнение с предишния ден, така и не ги усетих. И след това само за броени минути вече бях в родилната зала. Родих прекрасно момченце. Бяха ми казали, че ще имам момиченце. Но за мен полът не беше от значение. Исках само да родя живо и здраво дете, което да ми донесе много радост. Така и стана. За съжаление бебето тежеше едва 2.850 кг. След като излязохме от болницата, бързо се оправи. Наддаде на тегло, имаше страхотен апетит и дори се чудех дали е нормално да яде толкова много.
    Щастлива съм, че успях да дам един нов живот. Благодарна съм на приятеля ми, че беше до мен, на семейството ми, но най-вече на Господ, че ни дари с такава неземна радост.

    Имам две прекрасни момчета – Ангел и Кристиан. Известно време смятах, че това ми е достатъчно, но когато Ангел стана на 8 ½, а Кристиан на 5 години, се върнах към ученическата си мечта. Преди да се оженя, се надявах да създам семейство с три деца. Много ми се искаше домът ми да е пълен с детски смях. Поговорих със съпруга ми и той се съгласи с мен, че е време за трето дете. Забременях веднага. Когато направих теста за бременност, приятелките ми бяха до мен. Всички чакаха с нетърпение какво ще им кажа, щом изляза от банята. Когато потвърдих, че ще ставам майка, синовете ми много се зарадваха. Постоянно ме питаха как съм, добре ли се чувствам, грижеха се за мен. По-големият не ми даваше да нося торбите с покупките от магазина, когато се прибирахме вкъщи, или да вдигам тежко. Всяка вечер говорехме за бебето: колко е голямо, какво си има, момиче ли е или момче. Синовете ни много искаха сестричка. Всички бяхме много щастливи, но... Винаги има по едно “Но!” Бях в 11-ата гестационна седмица (г.с.), когато направих спонтанен аборт. Това беше удар за цялото семейство, защото всички чакаха бебето с нетърпение и голяма обич. Най-разочаровани като че ли бяха децата. Ангел постоянно ме питаше защо се е случило, да не би да съм се преуморила, каква е причината да загубим така желаното от нас бебе. Беше много тъжно. В семейството, в което преди царяха радост и хармония, сега се появиха напрежение и смут. Лекарите ми казаха, че през следващите 6 месеца не трябва да забременявам отново.
    Съпругът ми ме успокояваше – ако Господ реши, че трябва да имаме бебе, то само ще дойде. Следващия месец, въпреки препоръките на специалистите, бях бременна (този път съвсем случайно). Знаех, че трябва да се пазя, защото имаше опасност отново да направя спонтанен аборт. Точно в гестационните седмици, когато загубих бебето, имах сериозни проблеми в работата, но за наше щастие неприятностите се разминаха – и в личен, и в служебен план. Бременността ми вървеше добре.
    Семейството ми отново се сплоти, както преди, и радостта се върна. Имаше притеснения, но имаше и много радости и трепетни вълнения. Когато започна да ми личи, някои познати ме питаха защо пък ми е трето дете и без това животът е толкова тежък, други пък истински ми се радваха.
    Така дните минаваха. Радвах се на грижи от страна на синовете и съпруга ми. Бях щастлива бременна. Наближаваше датата на термина. Беше определена за 16 октомври. Но Големият ден дойде и отмина, а бебето изобщо не се обаждаше. Все едно му беше добре вътре и не искаше да се показва на външния свят. Така стана и на следващия и на по-следващия ден... На 21-ви сутринта занесох торта за 6-ия рожден ден на Кристиан в детската градина. Изведнъж усетих, че това ще е Денят!
    Отидох на работа и свърших набързо задълженията си. Прибрах се. Багажът ми за болницата беше готов още от 7-ия месец. Бях родила две деца и знаех, че трябва да съм подготвена предварително. Взех всичко необходимо и тръгнах. В болницата, докато попълвах документите, казах, че това е третото ми желано дете, а акушерките ме попитаха от кой брак ми е... Жалко е, че българинът си е наложил ограничения за броя на децата по различни причини, и то най-често финансови.
    Докато вкъщи празнуваха 6-ия рожден ден на малкия батко, на бял свят се появи Лилия – едно красиво създание с много коса (направи ми впечатление, защото синовете ми нямаха никаква коса). Всички бяхме много радостни и доволни от развитието на събитията. Аз за трети път изпитах това, което само една майка може да изпита в момента, когато изплаче детето й.
    Сега Лилия вече е голяма, синовете ми растат, а ние със съпруга ми сме може би най-щастливите родители на света.
    Надявам се всички семейства да имат възможността да усетят радостта от това домът им да се оглася от детски смях.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh