9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Двамата със съпруга ми имахме постоянна работа, в която толкова бяхме вглъбени, че въобще не очаквахме изненадата, която ни предстоеше. Имахме син на 5 години, който ни даваше всичко, когато вечер се приберяхме след тежкия и много напрегнат ден. След едноседмично закъснение на мензеса ми реших да си направя тест за бременност. Със съпруга ми бяхме подготвени за резултата. Може би вече беше време да зарадваме сина ни със сестричка. Предположението ни се оказа вярно. На следващия ден веднага си записах час при гинеколог, за да потвърди това, което вече знаех – бях бременна! Искам да изразя най-искрената си благодарност на д-р Тошева от 30-и ДКЦ – София, жената, на която разчитах през следващите месеци.
    Дойде и дългоочакваният ден! Малко напрегната от неизвестността, влязох в кабинета. След рутинен преглед, но и много важен разговор между лекар и пациент, настъпи моментът на прегледа с ехографския апарат. В момента, в който легнах и картината на монитора се появи, лекарката застина. Замълча за минутка, която на мен ми се стори цяла вечност. Погледна ме с топлите си очи и ме попита: “Майче, в рода ви има ли близнаци?!” Господи! Това се случваше на мен! Бях бременна с близнаци в 5-ата гестационна седмица (г.с.). Завинаги ще запазя снимката от този ехографски преглед, на която моите бебета бяха като две малки точици. От радост не помня как излязох от кабинета. Навън ме чакаше съпругът ми с въпроса: “Защо плачеш?!” Защо ли?! От радост! Когато му съобщих, че ще става татко на близнаци, той ме погледна и ми каза: “Това е най-големият подарък, който съдбата ми е правила.” През следващите няколко месеца преминах през нормалното сутрешно гадене, неразположенията, киселините и всичко, свързано с промените, които настъпваха в моя организъм. Та в него се развиваха моите малки бебчета. Наричах едното Иво, защото исках да носи името на татко си, а другото “слънчице”, защото тайно се надявах да е момиче. Таткото през цялото време не спря да им говори в мъжки род.
    Бях в 20-ата г.с., когато радостта ми се помрачи. При рутинния преглед се разбра, че шийката на матката ми е много скъсена и има опасност да загубя бебетата. Веднага отидох на преглед с триизмерен ехограф. Отново бях изненадана. Нямаше никаква опасност за моите малки близнаци.
    Но изненадите, радостите и разочарованията не закъсняха. В 8-ия месец получих болки и контракции, които ме принудиха да започна да вземам лекарства. Медикаментите трябваше да отложат раждането. Така преживях половин месец между болката и страха, че още е рано да родя малките си съкровища. Бях в края на 8-ия месец, когато след консултация с д-р Владова от II МБАЛ – София постъпих в болница. Благодаря и на тази жена за професионализма, с който запази бебетата ми.
    Единствената гинеколожка, която ми каза: “Аз нямам тарифа. Господ напред и след това ти с твоите сладурчета!” А майките знаят тарифите за близнаци. Двайсет дни тази лекарка беше неотлъчно до мен със съвети и окуражаващи думи. Въпреки желанието ми да родя нормално, единият близнак беше застанал в седалищно предлежание. Насрочиха ми дата за секцио. Дълги часове на очакване, но когато най-накрая видях моите малки момчета, забравих всички болки и мъки. При мен обаче радостта явно трае много кратко. На изписването вместо за вкъщи, тръгнахме за “Пирогов”. Крачето на единия близнак беше изгорено. Така и не се разбра как. Цял месец превръзки, мехлеми, страх от евентуална пластика на кожата. Тъкмо нещата с единия се оправиха, влязох отново в болница за операция на другия, който беше само на 1 месец. След това направи двустранна пневмония с много тежка анемия. Когато за пореден път излизахме от болницата, се молех дано всичко лошо да е зад гърба ни и неприятностите да са дотук.
    Сега моите момчета вече са на годинка и растат здрави и весели.

    Всичко започна след среща с мои съученички, които вече бяха омъжени и имаха деца, а аз все още нямах. Изпитах страх, исках и аз да съм като тях. Затова след като разбрах, че съм бременна, с приятеля ми решихме да се оженим. Винаги съм мечтала да съм булка през лятото, но поради стеклите се обстоятелства сватбата беше през зимата – в най-студения февруарски ден. Бях в 5-ия месец. Наслаждавах се на емоцията и бях спокойна, че мечтата ми се сбъдва.
    Няколко седмици по-късно преживях най-кошмарния ден в живота си. Събудих се със страхотни болки в корема. Веднага повиках “Бърза помощ” и се наложи да постъпя в родилното отделение. Раждането започна, въпреки че още беше рано. Бебето беше решило да дойде на белия свят с ръката напред. Лекарите не можеха да помогнат. Едва оживях, но загубих детето си. Бях отчаяна, болката от загубата беше неописуема. Моята мечта изчезна. Нямаше утеха за мен.
    Два месеца по-късно трябваше да се върна на работа. Страданието беше непосилно. Всички ме съжаляваха и се опитваха да ме окуражават. Най-лошото беше, че лекарите не можаха да обяснят защо стана така. Не знаех чия е вината. Поставиха ми условие да изчакам поне 6 месеца до следващата бременност. Бях много стриктна и спазвах всички препоръки. Със съпруга ми направихме необходимите изследвания и вече уверени, че всичко е наред, решихме да опитаме пак. Да имаме дете, се превърна във фиксидея. В това виждахме смисъла на нашия живот.
    И така забременях отново. Бях много предпазлива и спазвах всички указания на лекарите. Но… и тази бременност завърши неуспешно. Кошмарът отново се повтори – този път в 3-ия месец. Пак и пак чакахме 6 месеца, правехме тестове, изследвания… Вървях по улиците и гледах майките, които бутат колички, спирах се да видя някое сладко бебче и бленувах и аз един ден да имам свое. Вече не ми се чакаше половин година и отново със съпруга ми започнахме да правим опити за бебе. Така пак забременях. Този път се оставих в ръцете на съдбата. Бях решена на всичко и исках да родя. След като разбрах, че ще ставам майка, постъпих в болница. Бях непрекъснато под наблюдение. Най-накрая разбраха какъв е проблемът и в 3-ия месец ми направила серклаж. В болницата се запознах с много момичета, които имаха проблеми и дори с някои от тях станахме добри приятелки.
    Бременността протече нормално, вече бях близо до термина, когато се преместихме в ново жилище. Ремонтирахме го основно. Често ходех по магазините и гледах бебешките дрешки, но не смеех да купя. Едва в 8-ия месец не издържах. Започнах да купувам всичко, от каквото щеше да има нужда моето бебе. Постоянно го милвах през корема и му говорех.
    Бях невероятно щастлива, когато разбрах, че ще имам момче. Похвалих се на всички. Цял месец със съпруга ми се чудехме как да го кръстим. Дори изчетохме няколко книги с имена.
    Купихме креватче и го сложихме в стаята. Подредих го и поканих майка ми да го види. Същата вечер получих болки и отидох в болницата. Оставаха 20 дни до термина. След 4 часа на бял свят се появи моето малко синеоко момченце Давид. Беше толкова малко, но за мен беше най-хубавото бебе на света. Ако не бях видяла със собствените си очи, че това малко същество излиза така от “нищото”, нямаше да повярвам, че е възможно. Раждането е чудо! Вече сме у дома. С татко му не се отделяме от Давид. Искаме да му дадем всичко, от което се нуждае, защото любовта ни е безгранична.
    Бих искала да благодаря от все сърце на целия екип в АГ клиниката в болницата в Плевен с ръководител доц. Божинова. Бях почти 7 месеца в болницата и имах възможност да наблюдавам работата на лекарите и акушерките. Всички бяха много внимателни и доказаха, че са истински професионалисти. Мечтаех да родя в такава болница – чиста, подредена и модерна. Пожелавам на всички майки да раждат в условията, при които родих аз.

    Неслучайно казват, че жената е най-хубавото нещо, което Бог е сътворил. Тя е тази, която дава Нов живот, тази, която пази и поддържа “огъня” в къщата и семейството. Аз, като майка на две прекрасни деца – син на 28 год. и дъщеря на 25 год., смятах, че вече съм изпълнила мисията за своите 45 години. Затова отделях повече време на работата си, а при първа възможност почивах повече и изобщо не се замислях над възможността да стана баба. Дори, когато приятели или колеги ми подмятаха в кръга на шегата, им отговарях доста резервирано – чувствах се много далеч от бибероните, играчките и бебешките лудории.
    Но ето че в навечерието на Нова Година синът ми каза, че Дядо Коледа ще ми направи необичаен подарък – ще ставам баба. Изненадах се, защото той често го е казвал на майтап, но този път беше самата истина. Щях да ставам баба! С всеки изминал ден снаха ми ставаше все по-жизнена и енергична. Не спираше да подрежда и да чисти, вършеше всичко, което си науми. Дори се притеснявах, че ще направи някоя беля с бебето, защото изобщо не почиваше. Все ни казваше: “Малчо иска да се разхожда.” Непрекъснато се смееше. Сякаш не беше бременна. Така дойде денят на раждането. Всичко мина без проблем. Благодаря на прекрасните специалисти от II САГБАЛ “Шейново”. Внукът ми Мартин беше чудесно, сладко бебе. Радостта ми беше неописуема! Със сина ми не можехме да си намерим място под сумрачното небе. Това беше най-хубавият подарък за рождения ми ден – само 24 часа след като Мартин се роди. Тогава разбрах какво съм пропуснала в живота си – най-сладкото усещане и най-лудото биене на сърцето ми от първия допир с безценното ми внуче.
    Чувствам се най-щастливата баба и желая крепко здраве и много щастливи мигове и късмет на всички бъдещи и настоящи майки и татковци, а на бабите и дядовците – да доживеят пра-правнуци.

    Посрещнахме новата 2004-а в Пловдив на гости на нашия кум. На шега той ни подари залъгалка за бебе. Доста се смях на шегата му, без дори да подозирам, че съм бременна.
    Три седмици по-късно си направих тест и… изненада – чаках дете. Приех новината спокойно, макар че бебето не беше планирано и не бях сигурна, че сега е най-подходящият момент за това. Бъдещият татко също беше изненадан, но решихме да дадем живот на малкото създание. Продължих да живея както преди и да свиквам с мисълта, че ще ставам майка. Исках да изглеждам добре дори и бременна. Винаги си казвах, че и с голям корем ще съм красива, затова при всеки удобен случай отделях внимание на външния си вид. Ходех редовно на козметичка, правех си различни прически. Когато бях в добро настроение, се гримирах, но, разбира се, съобразявах всичко със здравето на бебето.
    Имах лека бременност и това ми позволяваше да правя какви ли не неща, някои от които доста щури. Бях в 6-ия месец, когато се покатерих на едно черешово дърво, за да си набера от вкусния плод.
    В края на 8-ия месец аз и мои колежки хванахме нощния влак за Варна и хайде на море… Гордо пъчих моя корем на плажа и със сигурност съм била доста интересна гледка. А бебето кротуваше, защото и то явно обичаше да прави щуротии.
    Докато ходех на работа, все още всяка сутрин ставах и правех гимнастика за бременни. Така се чувствах свежа през целия ден и можех дълго да се разхождам. Последните два месеца на бременността имах възможност да правя релаксиращи упражнения в басейн, които намаляваха отоците по крайниците на натежалото ми тяло. Цяло лято посещавах и курса за бъдещи родители, организиран от списание “9 месеца”. Беше страхотно! Чаках с нетърпение всеки вторник, защото получавах ценна информация за всичко, което ме вълнуваше, а освен това се забавлявах, като виждах как всяка от нас се закръгляше все повече. Една на друга рисувахме по коремите си и дори спечелих наградата от конкурса “Гордея се с моя корем”. Всичко това ми доставяше удоволствие и настроение, за да мога спокойно и с усмивка да нося тежкия си “товар”.
    По време на лекциите ни бяха обяснили какво представлява нормалното физиологично раждане и аз бях подготвена какво ми предстои. Може би затова не се уплаших, когато дойде щастливият ден. Една вечер получих първите контракции. Бяха кратки и съвсем търпими. Следях през колко време се появяваха и колко продължаваха. Оказа се, че са през 20 минути. Запазих самообладание и легнах с намерение да поспя. През цялата нощ обаче се пробуждах от по-силни контракции, които вече бяха през 10 минути. Не исках да постъпвам в болница много рано, знаех, че ако остана там по-дълго ще се притесня и изнервя много повече. На другия ден сутринта водите ми изтекоха и съпругът ми ме закара в родилното отделение. При прегледа установиха, че имам 7 см разкритие и всички мислеха, че ще раждам за втори път.
    Всичко мина без проблем. През цялото време до мен беше гинеколожката, която проследяваше цялата ми бременност. Тя се опитваше да ме разсейва, говорехме за различни неща, това ми действаше успокояващо и ми помагаше да запазя самообладание по време на контракциите и после при напъните. Лекарката ми даваше напътствия, които се опитвах да спазвам, за да може моето бебе да излезе на бял свят по-бързо. Така по обяд се роди дъщеря ми Ния. Плаках от щастие. Няма друга емоция, с която мога да сравня това, което изпитах, когато ми казаха: “Имаш момиченце! Честито!” По-късно, когато гушках моята малка Ния, от нея се носеше най-сладкия мирис на бебе.
    Сега най-голямата награда за мен е, когато дъщеря ми се усмихне, защото знам, че нейните огромни сини очи и усмивката й са чисти.
    Благодаря на списание “9 месеца”, че ми даде възможност да науча много ценни неща за бременността и майчинството, за това, че ме накара да се чувствам горда с моя голям корем, за това, че правеше вторниците ми цяло събитие, с което съобразявах всички други ангажименти.
    Благодаря на всички лекари за вниманието и грижите, които получих от тях. Благодаря им, че ми помогнаха и сега се радвам на моята малка Ния!

    Със съпруга ми се запознахме случайно, но любовта ни пламна като клечка кибрит и гори вече четвърта година. В началото не мислехме за дете, защото искахме да се подготвим и когато то дойде, да му дадем всичко, от което има нужда. След около година обаче забременях. Новината ме изпълни с енергия, достатъчна, за да обиколя целия свят и да споделям с всички, а съпругът ми беше онемял от щастие. Успя само да каже: “О, Господи, благодаря ти!” И в това имаше толкова много радост. Блаженството ни обаче трая малко. Направих спонтанен аборт в 3-ия месец и всичко рухна. Останах наполовина, нямаше го най-ценното от мен, от нас, не можах да го опазя. Потъвах в болка и отчаяние, докато в болничната стая влезе той, съпругът ми – моята опора и вяра в живота. В очите му имаше много мъка, но в същото време любов и искрица надежда, достатъчни, за да ми вдъхнат кураж. Почувствах, че ме обля топла вълна – та нали и него го болеше двойно. Но все пак той не беше отчаян. Прегърна ме и заплакахме заедно. Тогава през сълзи ми каза: “Ще си имаме детенце, бъди сигурна!”
    Когато след половин година забременях отново, бях убедена, че този път ще станем истинско семейство. Моят съпруг беше доказал, че ще направи и невъзможното, за да опази нашето неродено съкровище. Така в дните на трудна бременност, тежко раждане и тревоги около недоносеното ни момиченце винаги до мен беше той – телом и духом. Сякаш дори нежното му докосване по стъклените стени на кувьоза даде сили на дъщеря ни да се оправи изненадващо бързо.
    Оттогава мина една година, но всеки ден, когато се той прибира от работа вкъщи и от вратата ни поздравява и целува, очите ми се насълзяват и сърцето ми прелива от щастие. Моля се само Господ да пази нашия татко от болест и нещастие и да му дава воля и сили, за да ни пази и той!

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh