9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    В края на 2002 г. купихме ново жилище. В навечерието на Нова година все още не бяхме подредили всички дреболии вкъщи и докато се подготвяхме за тържеството, случайно в ръцете ми попадна фигурката на булката и младоженеца, която стоеше на върха на сватбената ни торта. Пазехме я за спомен и преди преместването не й обръщах особено внимание. Повъртях я из ръцете си, спомняйки си за прекрасната сватба и всички емоции около нея. Изведнъж от нея се отчупи и падна малко голичко бебенце. Цялата настръхнах и занесох фигурката на мъжа ми, като му казах с развълнуван глас: “Това е поличба!” Бях сигурна, че е знак, който ни показва, че скоро ще станем родители.
    И така в средата на годината започнахме опити да направим бебе. Знаехме, че желанието ни може да не се изпълни веднага и се бяхме въоръжили с търпение. За учудване и на двамата стана още на втория месец. Изобщо не можех да повярвам и направих 6 теста за бременност, които до един бяха положителни. След всеки от тях радостта ми се увеличаваше. Седмица по-късно бременността ми беше потвърдена и от прегледа при гинеколог.
    Толкова бяхме щастливи! Мечтата ни се сбъдна!
    Няколко дни по–късно забелязах кървави петънца. Изплаших се, реших, че нещо лошо ще стане с бебето ми. Беше събота и моят лекар не работеше.
    Отидохме в една частна клиника, където попаднах на възрастен гинеколог. Беше в разгара на лятото и той, щом видя тена ми, заяви, че слънцето било много опасно и витамин D убивал бебетата. Бях потресена! Не бях чувала нещо подобно преди, но той все пак беше лекар! Мислех, че със сигурност знае повече от мен. Предписа ми лекарства и ми каза, че една седмица трябва да лежа на легло и да се надявам, че с плода всичко ще е наред. Оказа се, че едно от лекарствата не се продава в България от години. Въпреки това мъжът ми направи почти невъзможното и го откри.
    Пих лекарствата и лежах в продължение на седем дни, след което отидох при моя гинеколог. Той ме прегледа на видозон и ме успокои, че бебчето е живо и няма никакви проблеми! Каза ми, че кървенето е нещо обичайно в началото на бременността и ако не е обилно и ярко червено, обикновено не е опасно. Щастието се върна отново! Успокоих се и се настроих да преживея следващите месеци с усмивка. Точно така и стана. Нямах почти никакви проблеми, нито ми се гадеше, нито имах предпочитания към определени храни. Освен нарастващия ми корем, почти нищо друго не можеше да издаде бременността ми. Може би точно затова качих цели 21 килограма до раждането! Обичах да се разхождам и дори не чувствах умора.
    За съжаление се разболях. Вдигнах температура, кашлях сериозно и личната ми лекарка предположи, че имам бронхопневмония и ще се наложи да вляза в болница. Разплаках се. Точно сега ли трябваше да се случи! Когато отидох в приемното отделение, предложиха да ми направят рентгенова снимка, но аз категорично отказах. Знаех, че е опасно за бебето, а то беше най-важното в този момент. Бях потресена от отношението на дежурния лекар, който като че ли не забелязваше, че съм бременна и пушеше през цялото време, докато ме преглеждаше, като издишваше дима право в лицето ми… Всичко приключи много бързо, лекарят ме отпрати и ми предписа някакъв антибиотик. Върнах се при личната лекарка, която ми написа рецепта и ми каза да отида при нея отново след 3 дни, за да ме преслуша и да види дали има някакво подобрение. Слава Богу, още на следващия ден се почувствах малко по–добре, а когато отидох в болницата, от хриповете ми нямаше и следа! Оказа се, че е било “само” бронхит. Малко след като оздравях, излязох в отпуск, който се полага за бременност и раждане.
    Вече не ходех на работа и по цял ден мислех за бебчето. Каква ли изненада ни е подготвило? Как ли ще изглежда? На кого ли ще прилича?! Толкова се вълнувах! Е, да си призная, и малко се страхувах от предстоящото раждане…

    Лекарят потвърди, че съм бременна и вече можех да съобщя новината на роднините. Това щеше да е първото внуче и племенниче в семейството ни – моето и на съпруга ми. Първото и много дълго чакано дете. Радостта и притеснението ни да няма някакви проблеми бяха големи. Трябваше да съчетавам служебните си ангажименти и бременността. Аз съм счетоводител и не можех да се отделя от работата си дори и за няколко месеца. Притеснявах се от раждането, тъй като не знаех какво представляват контракциите, родилните болки, всичко ми изглеждаше страшно и непознато. Но реших да се оставя в ръцете на съдбата и да не мисля за тези неща. Цялото ми внимание се съсредоточи в работата. Въпреки желанието ми темпото не намаля и се трудех здраво. Ходех на работа сутрин от 8 вечер до 20 ч., прибирах се и продължавах да работя у дома до 2–3 ч. през нощта. Имахме котка, която винаги беше до мен и ми вдъхваше спокойствие.
    Почти не ми се повръщаше и гадеше. Бременността мина като насън, коремът ми беше малък, не ми прилошаваше и не проявявах никакви капризи към храната. Продължих да ходя на работа и след като ми дадоха болничен 45 дни преди раждане. Седях в офиса до обяд. След работа се прибирах и лягах да почивам. Единственият ми проблем бяха краката – те бяха подути и много ме боляха. Имам паднал свод (дюстабан) и повишеното ми тегло – с 18 кг, водеше до силни болки в краката. Терминът ми бе определен за средата на лятото. През юни е празникът на Монтана. В офиса работихме до 15 ч. и отидохме в китайски ресторант. Колегите се шегуваха, че китайските подправки ще ускорят раждането и бебето няма да изчака определената дата. На следващия ден се прибрах по-рано от обикновено, защото вечерта щях да ходя на театър. Съпругът ми бе свършил с боядисването на бъдещата детска стая и поставяше полилея. Както си лежах и се опитвах да заспя, почувствах, че ми изтичат водите. Доста се обърках. Не знаех какво става. Дали това бе т. нар. изтичане на околоплодните води? За болницата не бях подготвена, никой не очакваше, че моето бебче ще избърза с 16 дни. Отидохме до кабинета на гинеколога, при когото ходех на консултации, и той ми подготви документите за приемане в болницата. С изтекли води и без никакви контракции напазарувахме и след това минахме през къщи, за да се изкъпя и преоблека.
    В 16.30 ч. ме вкараха в операционната и в 16.40 ч. се е родило моето мъничко бебе. В 18.00 ч. вече бях излязла от упойката и видях малкото бебче. То тежеше 2.550 кг и беше дълго 47 см. На другия ден вече се разхождах. Всички ме плашеха, че раждането със секцио е доста страшно, но аз не мисля, че е така. Вярно, че нямам никакъв опит с раждането по естествен път, но все пак видях другите жени какви болки изпитват, имаше и бебенца с посинели главички и телца. Аз не усетех никаква болка и не смятам, че чувствата ми към моето детенце са по-различни от тези на майките, родили по естествен начин. Наложи се да родя със секцио. Не съжалявам за това. На 8-ия ден ми свалиха конците, с раната нямаше никакъв проблем. В Монтана не поставят епидурална упойка. Върнах се на работа 10 дни след раждането.
    Родих детето си на 30 години, след като му осигурих дом и добри условия на живот. Бях в болницата заедно с жена от малцинството, която е родена през 1967 г. Тя не различава годината на раждане от възрастта на човека, няма образование и е абсолютно неграмотна. Тя казваше, че е на 67 години, не плаща здравни осигуровки и това й е 13-ото раждане. Всички деца е оставила в домове, без да се отказва от правата върху тях, за да може да получава помощи. А ние с нея сме с равни права и избор. Не мисля, че това е правилно. По време на престоя ми в болницата имаше само 2–3 българки, които родиха, и повече от 10 жени от малцинството, като само на 1–2 от тях това им бе първо раждане…

    Лекарят потвърди, че съм бременна и вече можех да съобщя новината на роднините. Това щеше да е първото внуче и племенниче в семейството ни – моето и на съпруга ми. Първото и много дълго чакано дете. Радостта и притеснението ни да няма някакви проблеми бяха големи. Трябваше да съчетавам служебните си ангажименти и бременността. Аз съм счетоводител и не можех да се отделя от работата си дори и за няколко месеца. Притеснявах се от раждането, тъй като не знаех какво представляват контракциите, родилните болки, всичко ми изглеждаше страшно и непознато. Но реших да се оставя в ръцете на съдбата и да не мисля за тези неща. Цялото ми внимание се съсредоточи в работата. Въпреки желанието ми темпото не намаля и се трудех здраво. Ходех на работа сутрин от 8 вечер до 20 ч., прибирах се и продължавах да работя у дома до 2–3 ч. през нощта. Имахме котка, която винаги беше до мен и ми вдъхваше спокойствие.
    Почти не ми се повръщаше и гадеше. Бременността мина като насън, коремът ми беше малък, не ми прилошаваше и не проявявах никакви капризи към храната. Продължих да ходя на работа и след като ми дадоха болничен 45 дни преди раждане. Седях в офиса до обяд. След работа се прибирах и лягах да почивам. Единственият ми проблем бяха краката – те бяха подути и много ме боляха. Имам паднал свод (дюстабан) и повишеното ми тегло – с 18 кг, водеше до силни болки в краката. Терминът ми бе определен за средата на лятото. През юни е празникът на Монтана. В офиса работихме до 15 ч. и отидохме в китайски ресторант. Колегите се шегуваха, че китайските подправки ще ускорят раждането и бебето няма да изчака определената дата. На следващия ден се прибрах по-рано от обикновено, защото вечерта щях да ходя на театър. Съпругът ми бе свършил с боядисването на бъдещата детска стая и поставяше полилея. Както си лежах и се опитвах да заспя, почувствах, че ми изтичат водите. Доста се обърках. Не знаех какво става. Дали това бе т. нар. изтичане на околоплодните води? За болницата не бях подготвена, никой не очакваше, че моето бебче ще избърза с 16 дни. Отидохме до кабинета на гинеколога, при когото ходех на консултации, и той ми подготви документите за приемане в болницата. С изтекли води и без никакви контракции напазарувахме и след това минахме през къщи, за да се изкъпя и преоблека.
    В 16.30 ч. ме вкараха в операционната и в 16.40 ч. се е родило моето мъничко бебе. В 18.00 ч. вече бях излязла от упойката и видях малкото бебче. То тежеше 2.550 кг и беше дълго 47 см. На другия ден вече се разхождах. Всички ме плашеха, че раждането със секцио е доста страшно, но аз не мисля, че е така. Вярно, че нямам никакъв опит с раждането по естествен път, но все пак видях другите жени какви болки изпитват, имаше и бебенца с посинели главички и телца. Аз не усетех никаква болка и не смятам, че чувствата ми към моето детенце са по-различни от тези на майките, родили по естествен начин. Наложи се да родя със секцио. Не съжалявам за това. На 8-ия ден ми свалиха конците, с раната нямаше никакъв проблем. В Монтана не поставят епидурална упойка. Върнах се на работа 10 дни след раждането.
    Родих детето си на 30 години, след като му осигурих дом и добри условия на живот. Бях в болницата заедно с жена от малцинството, която е родена през 1967 г. Тя не различава годината на раждане от възрастта на човека, няма образование и е абсолютно неграмотна. Тя казваше, че е на 67 години, не плаща здравни осигуровки и това й е 13-ото раждане. Всички деца е оставила в домове, без да се отказва от правата върху тях, за да може да получава помощи. А ние с нея сме с равни права и избор. Не мисля, че това е правилно. По време на престоя ми в болницата имаше само 2–3 българки, които родиха, и повече от 10 жени от малцинството, като само на 1–2 от тях това им бе първо раждане…

    През лятото на миналата година се запознах с мъжа, който ми стана съпруг. След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Той беше много изненадан, когато му съобщих. Радостта му беше голяма. Бременността ми протече нормално, но за съжаление раждането беше дълго и тежко. Наложи се да преживея хирургична интервенция, защото бебето беше доста едро.
    Слава Богу, всичко мина и Господ ме дари с едно добро и много тихо и послушно дете, което ме прави толкова щастлива. Кръстихме го Стефан – на майка ми Стефка. Тя е красива, мила, умна и силна жена, която преодолява всичко, без да се оплаква. Не го казвам, защото ми е майка, а защото съм чувала от всички, които я познават, че е такава и я сочат за пример. Живее в Англия и работи почасово на 3 места. Ето защо кръстих сина си Стефан, за да я почета и да й покажа колко много я обичам.
    След като синът ми се появи на бял свят, гледам света с други очи. Чувствам се истински зряла жена. Мисля, че колкото по-дълго и трудно е раждането, толкова по-голяма обич изпитваш към бебето.
    На повечето мъже не им пука за бременните им съпруги, за младите майки, не полагат усилия, за да ги облекчат. Те смятат, че работата им се изчерпва само с това да направят детето. Има, разбира се, и такива, които съчувстват на съпругите си през бременността и дори присъстват на раждането. Но дори и да видят как партньорката им се мъчи, пак няма да осъзнаят какви болки и какво страдание изпитва тя, за да дари живот. Мъжът трябва да усети мъчението, за да обича половинката си още повече и да осъзнае на какво е подложена тя.
    Съпругът ми чака пред вратата на родилната зала, а когато го поканиха вътре, не издържа на гледката и му стана лошо. Въпреки това той разбра какво съм дала от себе си и сега е непрекъснато до мен и сина ми, грижи се за нас и се стреми максимално да ни облекчи.

    Аз, Бабата, имам дъщеря и по-малък син. Последните 15 години преди да се пенсионирам, работих в детска градина като помощник-възпитател. Обичам децата, радвам им се и се привързвам към тях. При отглеждането им има много грижи, но и много радост.
    Годините минаваха и аз живеех с мисълта, че някой ден дъщеря ми ще се омъжи и ще мога да се радвам на внуци. Този ден все не идваше. Дружбата й с бъдещия ми зет продължи цели 12 години. Най-после ето го и дългоочакваният ден. Дъщеря ми забременя веднага след сватбата. Имаше само един проблем. Вече беше на 38 години и трябваше да постъпи в болницата около 10 дни преди термина, за да я подготвят за секцио.
    Наред с всички радости и аз трябваше да постъпя в болница за операция. Изживях тежки моменти. Притеснявах се, че няма да съм жива да видя първото си внуче. Страхувах се, че след като изляза от болницата, няма да мога да помагам на дъщеря си, а съпругът й непрекъснато ще е в командировки.
    Бог ми помогна и ми даде сили. Изписаха ме и след седмица приеха бъдещата майка в родилния дом. Всичко мина добре. Роди се нашето прекрасно, неповторимо внуче Кирил. Радостта ни беше толкова голяма, че не може да се опише с думи. Той ми дава сили да живея и да се чувствам по-млада.
    Сега детето ни радва с лъчезарната си усмивка, с живите си и умни очи. За мен той е едно грейнало слънчице! Няма по-голямо щастие от това да видиш радостта в очите му, как те чака и протяга ръце да го прегърнеш и целунеш. Със съпруга ми се надяваме, че ще доживеем скоро да видим и други внучета.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh