9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Казвам се Влади и искам да ви разкажа за моя татко. Още не бях го виждал, когато чух мама да казва, че бил най-прекрасният и добър човек, когото познава, и че я прави истински щастлива. Каза още, че много го обича и затова е решила да му подари най-хубавия подарък – т.е. мен. И така дойде дългоочакваният момент, в който тя щеше да му каже за моето съществуване, а аз официално да се запозная с него. Това стана с помощта на един чичко чрез много интересен за мен “телевизор”. Той каза на мама и татко, че съм на 8 седмици и ми направи снимка. Според мен не беше много сполучлива, защото изглеждах като малка точка, но на тати много му хареса и я носеше в портфейла си 9 месеца. В корема на мама, докато плувах на спокойствие, усещах голямата му топла ръка да ме гали. Случайно една вечер чух, че тати беше изгубил едно бебе преди време и много се страхува за мен и че мама трябва да му помогне да преодолее това притеснение. Затова аз реших – ще изляза с 9 дни по-рано, за да му покажа, че съм жив и здрав. Мисля, че така наистина го направих щастлив.
    Отначало ме гледаше много плахо, сякаш се страхуваше да не ме счупи, но щом ме взе и почувства, че всичко е наред, се успокои. Любов от пръв поглед. Много обичам тати и му се възхищавам, защото не знам как успява да работи след безсънните нощи, когато аз се разпявам. А вечер, когато се прибере, посвещава цялото си време на мен и на мама. Приятно ми е, когато ме храни и ми говори разни “мъжки работи”. Или когато ми носи разни нови бебешки неща. Имам вече обувки и топка, които мисля да изпробвам с моя батко. Той е на 6 години, но много ме обича и помага на мама да ме къпе. Затова му оставям малко пюре или сок, за да може и той да пробва...

    Приятелят ми отдавна искаше да имаме дете. Въпреки че аз не се чувствах напълно подготвена за такава сериозна крачка в живота, реших, че няма за кога да отлагам и спрях да вземам противозачатъчни. И така след известно време почувствах, че с мен се случва нещо необикновено. С приятеля ми решихме да купим тест за бременност. Мензесът ми закъсняваше с няколко дни и мислехме, че може опитите ни да са се увенчали с успех. Направих теста, но резултатът беше отрицателен. В същия ден с Росен се бяхме скарали и не си говорехме. След като си видях теста, го прибрах в опаковката. Исках, когато приятелят ми се прибере от работа, да му го покажа и да го ядосам още повече. Но не стана така, както го бях планирала. Изненадата тепърва предстоеше. Когато отворих кутийката, за да му покажа отрицателния тест, забелязах, че се е появила една съвсем бледа втора чертичка.
    Щях да ставам майка! Бях зашеметена, а Росен започна да се смее доволно и щастливо. На следващия ден купих втори тест, който веднага отчете, че съм бременна. Беше ми трудно да повярвам. Осъзнавайки, че няма връщане назад и наистина ще ставам майка, се изплаших, но същевременно изпитах и огромно щастие. Росен беше толкова развълнуван, че носеше положителния тест у себе си и се хвалеше пред всичките си приятели, че ще става татко.
    Записах час за преглед при моя акушер-гинеколог. Бременността ми беше съвсем в началото и беше много трудно бебето да се види на ехографски апарат. Забелязваше се само една съвсем бледа точица. Лекарката ми каза: ”Виждате ли това петънце – това може да е Вашето бебе.” Трябваше да изчакам малко. При следващия преглед точицата се беше уголемила – това наистина щеше да е нашето детенце.
    Бях щастлива въпреки първоначалните си опасения, но до щастието вървяха и неприятностите.
    Едва влязох във втория месец, когато получих силно кръвотечение и остри болки в корема. Изплаших се да не загубя бебето. Приеха ме по спешност в болницата и след няколко дни активно лечение успяха да спасят моето малко съкровище.
    По-късно в 6-ия месец се наложи да ми вадят зъб. Много се притеснявах упойката да не навреди на детето, но за мое щастие и това мина без проблем. От този момент нататък всичко вървеше по мед и масло. Бременността ми беше лека – нямах типичните за 9-те месеца неразположения, не ми се гадеше. Бях наддала само 8 килограма, чувствах се отлично и дори си позволих в 8-ия месец да отида на море. Великолепно преживяване! Дните минаваха като вълшебен миг – радвах се на всяка промяна на тялото, на непрекъснато растящото ми коремче, но най-вече на всяко движение на малкото същество, което растеше в мен. Усещах го почти непрекъснато и нямах търпение да дочакам следващия ехографски преглед, за да го видя. Лекарката ме уверяваше, че ще е момиче.
    Към края на бременността докторите решиха, че най-добре е да родя чрез операция, защото имам много тесен таз. Насрочиха ми дата и така зачаках…
    Приеха ме в родилното, прегледаха ме и установиха, че имам 3 см разкритие. Настаниха ме в предродилната зала, за да ме подготвят за операция. Започнах да получавам контракции, които с всяка минута ставаха все по-силни. За всеобща изненада час преди да ме заведат в операционната, околоплодната течност изтече. Бях много спокойна, защото знаех, че съм в добри ръце.
    Операцията започна. Няколко минути по-късно в залата се чу проплакване – бях станала майка на едно прекрасно момиченце. Подадоха ми го. Най-вълнуващият момент в живота ми, най-сладкият миг, който една жена може да изживее!
    Благодаря от цялото си сърце на лекарите, които бяха до мен и ми подариха най-хубавия подарък – малката Стилияна.

    През 1993 г. се омъжих, а първото бебе родих две години по-късно. Отдавна мечтаех за второ дете, но не смеех, защото мъжът ми е болен от множествена склероза. През 2001 г., докато слизаше от трамвая, го блъсна кола и му счупи крака. Тази злополука увеличи процента на инвалидизацията му.
    Преди две години започнах да убеждавам себе си, че трябва да имаме още едно дете. Големият ми син беше на 7 години. Той също много искаше да имаме бебе. И двамата със съпруга ми решихме, че ще имаме още едно дете.
    През 2003 г. забременях и от първия момент знаех, че ще имаме бебе. Никой не ми вярваше. Отидох на преглед и лекарят потвърди, че съм бременна.
    Това се случи две години след като разбрахме от какво е болен мъжът ми. Много трудно свиквахме с безнадеждната прогноза за развитието на нелечимото му заболяване, като всеки от нас двамата тайничко се отказваше от мечтите си за бъдещето на семейството ни.
    Синът ми също мечтаеше за братче или сестриче.
    Това беше голяма радост за всички. Синът ми не ме оставяше на мира и постоянно питаше кога ще се роди бебето. Бяхме щастливи и го чакахме с нетърпение.
    Бях в 8-ия месец, когато отидох на поредната консултация при гинеколога. Този ден беше един от най-черните в живота ми. Навън се изливаше проливен дъжд, а лекарят ми каза, че плодът не се развива добре – главата, краката и ръцете отговарят на месеца, в който съм, но гръдният кош изостава в развитието си. Даде ми талон, за да отида на преглед в специализирана болница. Обясни ми, че сигурно ще предизвикат по-ранно раждане и ще сложат бебето в кувьоз. След тези думи краката ми се подкосиха. Взех документите и тръгнах към болницата. Вървях под дъжда и плачех.
    В болницата потвърдиха диагнозата. Казаха ми, че трябва да постъпя там на другия ден. Прибрах се вкъщи, но вече нямах право да плача. На никого не смеех да кажа какво е мнението на специалистите за бебето. Обадих се на свекърва ми, която е лекар, но вече е пенсионерка. Разказах й всичко. Шокът беше голям и за нея. Тя ме посъветва да потърся друг лекар.
    Започнах да въртя телефони, накрая се обадих на братовчедката на мъжа ми, която е педиатър. Тя ми препоръча неин познат доктор – доцент. Обадих му се. По време на телефонния разговор той ме успокои, каза, че такава диагноза е малко вероятна. Вярно е, че малко се поуспокоих, но…
    На следващия ден отидох при лекаря в болницата на преглед – без талон, разбира се. Бях първа пред кабинета му. Доцентът ме прие, разговаряхме, а след това ме прегледа и на ехографски апарат. Оказа се, че всичко отговаря на нормите, но просто плодът е малък, иначе се развива правилно. Жизнените му функции също бяха в норма. Попита ме колко е тежало при раждането първото ми дете, а аз му казах, че е било 2.950 кг.
    Лекарят ми каза след 15 дни да отида на контролен преглед. Когато попитах колко му дължа, той каза – нищо. Останах доста изненадана, защото това ми се случваше за първи път.
    Родих една седмица по-рано живо и здраво момченце с тегло 2.600 кг. Доцентът беше до мен и ме увери, че детето е здраво и нормално, показаха ми го и бях много щастлива, че всичко е наред.
    Веднага се обадих вкъщи и съобщих на сина ми и на мъжа ми, че имаме още едно живо и здраво момченце. Баткото беше най-нетърпелив да види бебето.
    Оттук нататък всичко мина добре. Изписаха ни, отидохме си вкъщи и “големият” ми син беше много щастлив, че си има братче.
    Същата събота след раждането на малкия ни син мъжът ми се обадил в радиото и за наша радост в конкурса за най-малко новородено бебе спечелихме абонамент за списание “9 месеца”…
    На моя доктор от все сърце желая много здраве, щастие и радост в живота. Днес рядко се срещат такива хора. Безкрайно съм му благодарна. Днес не всичко в живота ми е идеално, проблемите не намаляват, а се увеличават, но домът ми е огласян от детска глъч.
    Щастлива съм, че осъществих своята голяма мечта – да имам деца. Сега трябва да издържа, да съм здрава и бодра, за да ги отгледаме и подготвим за самостоятелен живот.

    Бях на 7 години, когато лекарите ми откриха сърдечен порок и казаха, че няма да живея дълго. Мъката, която преживя моята майка, беше неописуема. Годините минаха по болници, санаториуми, грижи и тревоги. Но напук на всички прогнози и благодарение на голямата обич от страна на близките ми вече съм на 50 години. И въпреки здравните проблеми и прекараната операция сега се радвам на две прекрасни внучета.
    Лекарите ме съветваха да не се омъжвам, но аз го направих. Преживях радостта от сватбения ден. Не ми разрешаваха да раждам, но аз родих две прекрасни дъщери. И сега се радвам на внуците Георги и Анастас.
    Голямата ми дъщеря се омъжи като студентка и на следващата година се появи Георги. Радостта и грижите вървяха ръка за ръка. Тя трябваше да ходи на лекции в София, да се явява на изпити и да гледа детето. Бях неотлъчно до нея. От Смолян тръгваха със зет ми в 3 ч. посреднощ, за да отидат на занятия. Момичето ми се справяше отлично. Баба гледаше малкото момче, а мама учеше.
    Но животът ми беше подготвил и друга изненада. Скоро след като завърши, дъщеря ми съобщи, че очаква второ дете. Радостта ни беше голяма, но беше помрачена само от факта, че се налагаше раждане с цезарово сечение. Един ден преди термина дъщеря ми влезе в болницата и благодарение на златните ръце на д-р Лалов се роди Анастас. Момичето ми много отслабна, страдаше от анемия и бавно се възстановяваше. Бях изцяло на нейно разположение. Двете момченца имаха нужда от много грижи. Постепенно дъщеря ми укрепна и пое отговорността за малките съкровища. Аз винаги се опитвам да й помагам в домакинството и в отглеждането на внуците ми. Понякога се страхувам от силната обич, която изпитвам към двете момченца, но съм благодарна на съдбата, че ме запази, за да им се радвам.

    Дъщеричката ми дойде на бял свят на 14 ноември 2004 г. Бях я чакала толкова дълго! Тя беше единственото нещо, което ми липсваше, за да бъда напълно щастлива. Докато бях в родилния дом, всичко беше така лесно – акушерките я повиваха, хранеха, къпеха… Аз само я гушках и й се наслаждавах с нескрита гордост. Но ето че дойде денят, в който се прибрах вкъщи… Тогава изпитах невероятен страх да остана насаме с моето момиче без лекарите и акушерките.
    Гледах малката вряскаща топка в креватчето, която размахваше малките си ръчички и беше толкова беззащитна. Плачеше и очакваше да й дам ласки и грижи, от които се нуждаеше – нещо, за което аз не бях готова. Не можех да реша какво да направя, ходех насам-натам из къщата, опитвах да се организирам, бях ужасно изнервена, докато… ревнах с пълен глас. Сякаш и бебето, и аз имахме нужда от милувка. Но бях забравила, че до себе си имам най-прекрасния мъж на света – съпруга ми Божидар. През следващите няколко дни той беше неотлъчно до мен. Накара ме да свикна с мисълта, че съм майка, че това бреме може да е и сладко. Той сменяше пелените, къпеше бебето, слагаше го на гърдите ми да го кърмя, ставаше нощем и беше до мен във всеки момент. Успокояваше ме и ми даваше утеха, от която имах толкова голяма нужда. Не можех да повярвам на очите си! Уж аз бях майката, а сякаш майчиният инстинкт се беше събудил първо в таткото, а не в мен.
    Сега вече съм добре. Освен за малката започнах да се грижа и за себе си, и за дома ни. Но всичко ставаше с подкрепата на съпруга ми – най-прекрасния баща на света. Пожелавам на майките да имат до себе си точно такъв баща за децата си. Наистина е ужасно трудно да свикнеш с отговорността да бъдеш майка.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени
    Bebino шампоан - вълшебства за бебета
    beb2
    Bebino сапун - син - вълшебства за бебета
    beb3
    Bebino пудра - синя - вълшебства за бебета
    Beb1
    Инфлуцид - Първа линия на защита от вируси
    infl
    Шуслерова сол №3 - За "железен" имунитет
    sh