×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    9 Месеца

    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Минаха пет безкрайни месеца и ето че заедно с моето малко бебче очаквахме нашият татко да пристигне на автогарата в София, за да можем най-накрая да сме напълно щастливи. Моето семейство е прекрасно и ми се иска да разкажа за всеки от него поотделно.

    Много обичам съпруга си – той и синът ми са смисълът на живота ми и вече ясно осъзнавам, че ако живея само с единия или само с другия, не мога да съм напълно щастлива и няма да се чувствам пълноценна. Бащата на нашето малко момченце е инженер-химик. Завърши университета в Бургас и след това веднага започна да си търси работа в Плевен, където живеехме. За съжаление там не можа да се реализира по специалността си в единствения завод, който работеше в момента (“Плама”), и потърси работа в София, но не като служител, а като изследовател. Той реши, че за да е на ниво, да го ценят и да се развива, трябва да започне да учи, като следва амбициите си. Ето защо кандидатства и го приеха докторантура по химия към Химико-технологичния университет в столицата. Преместихме се, но често пътувахме до Плевен. Докато учеше, се наложи да замине в чужбина. Съединенията, които проучваше за дисертацията си, не можеха да се изследват у нас поради липсата на апаратура. Заминаването му в чужбина беше изключително важно, защото благодарение на бъдещите изследвания и въз основа на резултатите от тях можеше успешно да защити докторската си дисертация по химия. За съжаление обаче пътуването му съвпадна с моята бременност.

    Синът ни се роди по обяд, но думата “роди” не е много точна. Него по-скоро го “извадиха”. Мисля, че само жените, родили по естествен път, могат да се гордеят с това. За съжаление моят син дойде след цезарово сечение. Не обичам лесните неща, а се наложи да родя именно по този начин. Причините бяха много, една от които бе големината на бебето. Синът ми се появи на бял свят с тегло 4.100 кг. Прогнозите за неговите мерки стреснаха лекарите преди термина и те решиха, че за мен ще е най-безопасно, ако се подложа на секцио. Знаех плюсовете и минусите и на двата вида раждане, но много исках синът ми да дойде по вагинален път. Копнеех да усетя болката при появата на бебето. Ето защо се надявам, че така ще родя поне още две деца и тогава ще имам възможност да преживея процеса, както съм си го представяла от началото до края. Кръстихме бебето на дядо му Васил, защото той много искаше внучето да носи неговото име. В началото се противях на тази идея, но след това постепенно свикнах и сега не мога да си представя, че детето ми би могло да носи друго име.

    С всеки изминал ден синът ни расте и се наслаждавам на всяка негова усмивка. Благодарна съм на майка ми Христина и на родителите на съпруга ми – Маргарита и Васил, че са неотлъчно до мен и през хубавите, и през лошите моменти. Те ме подкрепяха в началото, когато се борех със стерилитета си и се бях отчаяла, и след това – когато забременях и за цели 5 месеца съпругът ми беше далеч и трябваше да се справям с всички физически и психични промени, които настъпват при една бъдеща майка. Въпреки че с Михаил ежедневно поддържахме връзка, сигурна съм, че на него му беше два пъти по-тежко, защото беше сам в чужда държава. Благодаря на близките си, че винаги ми помагаха и ме обичаха, че никога не ме попитаха: “Защо още нямате деца?” Благодаря им, че тактично посрещаха постоянните промени в настроението ми и гнева ми, който често се разпалваше, че съм сама, а съпругът ми е далеч. Изпитвам благодарност и към Михаил, който ме приема такава, каквато съм – с всичките ми кусури и щури идеи.

    По професия съм счетоводител, но не можах да се реализирам по специалността си, въпреки че съм завършила и финанси. Причината е, че не търсех работа достатъчно упорито. Целта ми беше да имам дете, а не да правя кариера. Работила съм какво ли не – дори спечелих конкурс за най-добра плетачка на България. Това, което обаче запълва дните ми сега, са грижите за сина ми.

    Съпругът ми настояваше да ми подари пералня, но аз отказах. Искам да се наслаждавам изцяло на всичко, свързано с бебето – от прането на дрешките и гладенето до правенето на домашни каши. Искам да запазя всеки миг от ежедневието на сина ми, защото не след дълго годините ще отлетят и той ще напусне дома. Искам да възпитам у него ценности, които са най-важни за един мъж – да успява в живота и жена му да се гордее с него така, както аз се гордея със своя съпруг.

    Със съпруга ми се познаваме още от деца. Никой от нас не предполагаше, че някога ще станем семейство. Един ден той започна да ремонтира апартамента си, а аз като приятел исках да му помогна. Не след дълго заживяхме заедно. Когато приключвахме ремонта и оставаше само детската стая, решихме да си направим дете, да довършим ремонта през първите месеци на бременността и после да се оженим. Но уви, в живота не винаги нещата стават така, както ги планираме. В началото на втория месец на бременността се чувствах много зле. Мислех, че всичко ще мине, но състоянието ми се влоши. Не можех да вляза в кухнята. Радослав (бъдещият ми съпруг) се грижеше за всичко. Не се хранех, дори вода не пиех. След няколко дни се обезводних и се наложи да вляза в болница. Останах цял месец на легло. Когато излязох, продължих да повръщам. Отново се върнах в болницата. Благодарение на Радослав започнах да се храня по малко.
    Излязох от болницата в 5-ия месец. Ремонтът беше приключил и започнахме да организираме сватбата.
    Десет дни преди термина водите ми изтекоха и влязох в болницата, но без контракции. Съпругът ми беше на работа. Лекарите ми казаха, че може би ще родя на другия ден, но решиха да ми включат система. След два часа родих прекрасно момиченце. Пъпната му връв се беше увила около врата и то не се бе хранило достатъчно. Вики се роди само 2.050 кг, 46 см, но беше здрава и това ме радваше. Беше много вълнуващо – като насън. Успях да изненадам таткото – да родя, преди да е свършило неговото дежурство. Вълнението ми беше за кратко, когато разбрах, че лекарите са решили да оставят под наблюдение бебето в кувьоз за няколко дни. Много мъчно ми беше, виждах го само в часовете за кърмене, единствената ми утеха беше свиждането с таткото.
    След две седмици ни изписаха. Благодарение на теб, татенце, през целия ни съвместен живот заедно имаше много моменти, в които аз си казвах: Ех, че е хубав животът! Благодаря за всичките ти грижи и за всеотдайността ти към мен и Вики! Нека винаги бъдем щастливи заедно! Обичаме те!

    Аз съм млада баба – само на 44 години. Когато дъщеря ми Ивелина ни съобщи, че чака дете, не можехме да си намерим място от радост. Дните в очакване на бебето започнаха да се нижат. Един ден обаче Ивка се обади и ни каза, че се налага да влезе в болница за задържане. Много се притеснихме. Преди време беше преживяла спонтанен аборт и възможността всичко отново да се повтори помрачи голямата ни радост. Благодарение на акушер-гинеколога й д-р Георги Андонов, на когото съм безкрайно признателна, всичко мина добре въпреки дългите дни, изпълнени с притеснения и страхове.
    Никога няма да забравя деня, когато се появи внукът ми Йордан. Ние с дядо му Тошко бяхме на работа, въпреки че беше неделя. Работим във фирма, която се занимава със земеделие, и дните от седмицата не са от значение. По това време беше жътва и бяхме много заети. Ненадейно зет ми Ивайло се обади и каза, че дъщеря ми е постъпила в болница и трябва да очакваме най-вълнуващия миг – да станем баба и дядо. Рано на другия ден, в 4 ч. сутринта, обичната ни дъщеря ни съобщи, че вече можем да си отдъхнем – нашият малък Йордан беше се родил. Веднага тръгнахме към родилния дом и два часа по-късно го видяхме.
    След изписването цялата фамилия се радваме и грижим за малкия Данчо, който е много кротко и весело детенце. Вече е голям и знам, че е роден под щастлива звезда и тепърва му предстоят много радостни моменти.

    Изминаха почти 8 години от раждането на първия ми син Георги и реших, че е крайно време да родя второ дете. Съпругът ми и синът ми отдавна имаха желание да станем четирима, а аз все намирах оправдания да отлагам решението. Забременях почти по план. Чувствах се щастлива, защото бях готова да дам начало на нов живот. Семейството и приятелите ми много се зарадваха на новината. За съжаление обаче още в началото започнаха и проблемите – получих кървене. Въпреки това ехографските прегледи показваха малка пулсираща точица. Наложи се да прекъсна работа, да остана у дома и да почивам повече. В същото време съпругът ми трябваше да замине на курс в София, на сина ми Георги му предстоеше да завърши първи клас. Беше ми трудно да се справя, но близките много ми помагаха.
    Често прокървявах и това силно ме тревожеше, но благодарение на назначеното лечение от д-р Ели Илиева бременността ми се запази. Причината за кървенето бяха малки отлепени участъци на ниско разположената плацента. Бях в четвъртия месец, когато д-р Илиева ми съобщи, че най-вероятно бебето ще е момче. За мен това беше без значение, защото най-важното беше да износя и да родя здраво дете. В края на петия месец усетих, че започвам да кървя обилно. Когато отидох в банята, падна голям съсирек кръв. Изплаших се, че ще загубя бебето. Събудих съпруга си и позвъних на Бърза помощ. Линейката дойде бързо, лекарката се опита да чуе тоновете на бебето, но ми каза, че за по-сигурно трябва да постъпя в болница. Дежурната лекарка не беше особено отзивчива, но ме успокои, че малкото сърчице тупти под моето, а и кървенето намаля. Останах на легло цял месец. От лекарите и от публикациите в списание “9 месеца” научих, че при моята диагноза “плацента превиа тоталис” има голям от ново кървене и преждевременно раждане, а шансовете бебето да оцелее са минимални. Тревожех се какво ще стане. Беше ми мъчно, че не съм си вкъщи при мъжа и сина ми. Знаех, че и без мен ще се справят, но безкрайно много ми липсваха. Този месец се изнизваше болезнено бавно. Изписаха ме, но след два дни отново получих кървене. Пак отидох в болницата, но след прегледа дежурните лекари ме изпратиха в специализирана болница, където има отделение за недоносени деца. Това може би означаваше, че в края на шестия месец ще се наложи да ми направят секцио. По пътя за болницата се молех на Бог да запази бебето ми. Лекарят, който ме прегледа, установи, че нямам разкритие и назначи вливания на лекарствата чрез системи, за да спре кръвоизливът и бременността да продължи. Беше ми ясно, че до раждането трябва да остана в болницата.
    Дните минаваха бавно. Имах чувството, че за мен времето е спряло и животът тече само навън, извън болничната стая. Когато близките ми идваха на свиждане, се опитвах да не ги тревожа, но след като си тръгнеха, ми ставаше много мъчно. Най-много тъгувах за сина си, а и чувствах, че му липсвам.
    В отделението “Патологична бременност” лекарите и акушерките ми бяха като второ семейство. Много млади жени станаха майки, но към някои съдбата не беше благосклонна. Радвах се с едните и плачех с другите. Бебето ми растеше и се развиваше нормално. Пресмятах гестационните седмици и дните до термина. Раждането щеше да стане чрез цезарово сечение след 37-ата гестационна седмица (г.с.). Но в 35-ата г.с. през нощта получих кръвоизлив. Поставиха ми система. Припаднах. Въпреки многото лекарства, които ми дадоха, кървенето не спираше, коремът ми ставаше все по-твърд и акушерката ме посъветва да не ям и да не пия нищо. На сутринта д-р Йончев, завеждащ отделението, прецени, че не може да се чака повече. Съпругът ми вече беше в болницата. Казах му да не се обажда на никого, преди да е ясен резултатът. Обзе ме спокойствие, защото си мислех, че каквото трябва да стане, ще стане. А д-р Йончев беше спечелил доверието ми и знаех, че съм в сигурни ръце. В 11 ч. моят малък син пое първата си глътка живот. Кръстихме го Михаил, защото се роди два дни след големия християнски празник Архангел Михаил и искахме името му да го закриля.
    Благодаря на близките и приятелите, които ми помагаха и подкрепяха в трудностите! Благодаря на лекарите и акушерките, чиито професионализъм дари живот на сина ми! Благодаря на Бог, че имам две прекрасни деца и добър съпруг!

    Казвам се Гошко и съм само на един месец, но много искам да се похваля на всички с моята прабаба Кица. Тя е най-добрата баба и аз много я обичам!
    Когато мама е била на 5 год., а леля Креми на 9 год., майка им е починала и баба Кица е дошла в Пловдив, за да се грижи за тях. Повече от 20 години тя ги е дарявала с много топлота и обич, която продължава и до днес. През 1999 г. мама и тати са се оженили, а след година се е родил батко Ангел. Баба веднага е отишла да помага на мама, ходела е всеки ден, за да може тя по-бързо да се възстанови след раждането. А когато мама се е върнала на работа, баба по цял ден е гледала батко и се е грижела изцяло за него.
    Сега вече баба Кица е на 83 години и продължава да помага на всички с каквото може. След като аз се родих и с мама се прибрахме вкъщи от родилния дом, тя ме прегърна и аз усетих силната обич, която изпитва към мен. Най-добре се чувствам в нейната прегръдка. Прабаба Кица е най-добрата, всеотдайна и грижовна баба на света!
    Пожелавам на всички деца да имат щастието за тях да се грижи такава прекрасна жена като баба Кица!

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    • Последно публикувани
    • Най-четени