×

    Внимание

    JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 51
    01 Апр 2020

    Радко Пенев: Младите родители не бива да се тревожат, че децата не ги слушат, трябва да се тревожат, че ги наблюдават

    Публикувана в Семейство
    Оценете
    (5 гласа)

    Радко Пенев е автор на трилърите „Ритуалът” и „Грехът на Лилит”, както и на много различния в жанрово и стилово отношение роман „Струни”. По професия морски офицер, той намира удоволствие и в създаването на интересни и динамични  истории, в които обикновено присъства и щипка мистика. Често го сравняват с Дан Браун, макар че с последната си книга той успешно се измъква от рамките на това определение и демонстрира съвсем различен и задълбочен авторски поглед към непреходни теми. Безусловната вяра в силата на човешкия дух, в разума и способността ни да откриваме зрънце надежда и в най-тежките мигове, са неизчерпаем източник на вдъхновение. 

    Първият ми спомен е невъзможен – как ме вземат от родилния дом. Като дете родителите ми често се шегуваха с мен, като ме караха да го разказвам. Още помня негодуванието от присмеха им. Та аз съвсем ясно помнех лицата, надвесени над мен, присъствието на невидими хора, разговорите, силните ръце, които ме носят увит като пашкул към зелено жигули, паркирано до тротоара.

    IMG 20200120 100048 new

    Подобен, но съвсем истински спомен имам и от унищожителното земетресение през 1977 г. Лежах в детското си креватче, когато кабелът на нощната лапма над главата ми започна да се удря в рамката му. Секунди след това баща ми се втурна  в стаята, грабна ме, уви ме в дебел кожух и излетя навън. Скара се на майка ми, която се канеше да използва асансьора, и двамата хукнаха надолу по стълбите заедно с много от съседите от блока. Виждах пробягващия таван над себе си, но чувах само задъханото дишане на хората и техните панически стъпки. Нищо друго. Сякаш тази зловеща тишина, в която всички тичаха надолу, беше онова, което натрапи усещането за непреодолим страх, от който и досега не мога да се отърва, стане ли земетресение.

    В детските години всичко ми беше интересно, четях страшно много, фантазията ми работеше с невероятна скорост. И в резултат бях невероятен лъжец. Добре де, може би не точно лъжец, а фантазьор – не търсех друго, освен удоволствието да разказвам небивалици. Измислях си какви ли не истории, оцелявах сред глутница вълци, срещах се с космонавти, водех героични битки с шпиони, убедено разказвах всевъзможни фантазии като мои преживелици. На всички от тайфата ни беше ясно, че са измислици, но почти не се случваше да влизаме в сериозни спорове. По-скоро се уточняваха детайли, търсеше се достоверност и правдивост. Като се замисля сега, тогава съм участвал в един много истински процес на изграждане на сюжет и герои.

    IMG 20200120 100107 new

    Възпитаваха ме семейството, книгите, приятелите и улицата. В онези години улицата беше лакмусът, който оценяваше вътрешната ни сила, способността да отстояваме все още неосъзнатите морално-етични норми, на които ни учеха у дома или в училище. Отношенията в тайфата пред блока бяха сложни и изискваха известна находчивост от такива като мен, които никога не са залагали на физическото присъствие като важен фактор. Насилието често решаваше спречкванията в полза на по-силния, не на по-правия. Аз бях късметлия да имам по-голям брат, на когото можех да разчитам в напечени моменти – пълна противоположност на брата на Ники, описан в „Струни”. 

    Световете, които откривах в книгите, човешките отношения, волята и непримиримостта, изобщо качествата от целия спектър на човешкия емоционален свят ме караха да искам да бъда по-добър и със сигурност ме правеха по-осъзнат. Съпротивлявах се на всяка неправда, което от своя страна често вкарваше брат ми в неприятности заради мен. Книгите оформяха представите ми за света, формираха мнение, моделираха отношение, но като че повече от всичко разширяваха границите, заличаваха бариерите в комуникацията и възпитаваха в естетика.

    Първата книга, която прочетох… Прочетох я много трудно. Може би се случи в предучилищна възраст или в първи клас. Дотогава непрекъснато досаждах на майка ми и брат ми с молби да ми четат на глас, като особено много харесвах статиите от списание „Космос“. Те, разбира се, не изпитваха голямо желание да си губят времето с мен, докато веднъж ми писна, грабнах списанието и с много сричане и мъка прочетох някаква кратка статия. Почувствах се невероятно. Освен триумфа, че съм се справил сам, усещането беше като че съм се сдобил с безмерна магическа сила. „Тяпкин и горското човече“. Така се казва книгата, която прочетох за първи път съвсем сам. Много симпатична история за дете, което има за приятел едно малко, подобно на гном човече, което обича да яде захар и да пие мляко. И на Тяпкин не му вярват за човечето, точно както и на мен със зеленото жигули, как да не ти хареса. След това се заредиха книга след книга, все по-бързо, с нестихващо въздействие. Много от героите, с чиито приключения живеех, ми помогнаха да изградя базисната си ценностна система, непроменена и днес, възпитаха ме по начин, по който никой не успяваше.

    Тогава мечтаех за всичко, за което може да се мечтае като дете. Да не ходиш на училище, да имаш стотинки да си купуваш геврек всяка сутрин, за кока-кола, за цветни флумастери, ама такива като на Галя от третия чин, дето баща й ги е донесъл от Корекома. За приключения, за живот с индианците в прерията, за свобода и щастие. Да, сякаш за това мечтаех най-много. За щастие. Неопределено, но желано до болка. След толкова години аз продължавам да мечтая за същото. Може би по-разширено и осъзнато – щастие за близките ми, което от своя страна да прави и мен щастлив, но този вече съвсем определен копнеж не ме е напускал нито за миг.

    IMG 20200120 100304 new

    Семейството ми беше нормално, работещо семейство, което се чудеше как да изгледа двамата си синове в лишенията по време на късния соц. Имаше забавни моменти, имаше и тъжни, както във всяко семейство, предполагам. Убеден съм, че ограниченията по онова време ме научиха да бъда по-отстъпчив, да проявявам повече разбиране, да търся и намирам изход в чисто житейски план. Напоследък като че ли се налага един идеализиран образ, модел, в който отношенията задължително трябва да са безгрешни, никога не се повишава тон, напудрен живот сред дъги и еднорози. Родителите имат рамкирани функции,  клиширани до отвращение, всяка девиация от които води до неминуеми сътресения и вероятен  опустошителен разрив. Не вярвам в това. Спокойствието и добрата среда, подходящите условия за развитие и подкрепа са важни фактори, но прикритите негативни усещания, невербалната съпротива, мълчаливата липса на подкрепа могат да бъдат много по-пагубни за възпитанието на децата. Защото те следват модели. Младите родители не бива да се тревожат, че децата не ги слушат, трябва да се тревожат, че ги наблюдават.

    Започнах да пиша малко след като започнах да чета. Отначало измислях нови финали на историите, които по някаква причина не ме удовлетворяваха, а после кратки истории, които си оставаха недовършени. В трети клас, ако не се лъжа, мое стихотворение бе избрано да украсява училищното табло по случай първи март. Още помня фрагмент от него – „... и децата тичат с песни по пътечки тесни...”. Три или четири години по-късно учителят ни по литература съобщи за литературен конкурс, за който съвсем импулсивно написах кратък разказ. Спечели първа награда. Признанието подправи онова детско фантазьорство с малко увереност и години по-късно ме подкрепяше в моментите, в които ми се искаше да захвърля писането на дебютния си роман.

    Литературата е удоволствие и отговорност. Вселена с безброй измерения, в която ти си всевластен господар. Градивна стихия, която помита душите ни, усуква съзнанието, грабва сърцата ни и ни прави мъничко по-добри и достойни.   

    За да създадеш неустоим трилър, необходимо е да… имаш страхотна история и да я разкажеш добре, с точното темпо. Жанровата литература си има своите ограничения, но аз съм последният човек, който би оспорил експериментите и предизвикването на познатите граници. Това е валидно за всяка литература, стремежът към създаване на нов свят, да убедиш читателите си да те последват в него, не подлежи и не бива да подлежи на ограничения. Умберто Еко казва, че книгата е перфектната форма, неподлежаща на промяна, и аз съм съгласен с него, но онова, което е затворено между кориците, не може да бъде ограничено в подхода си към фантазията и съзнанието на читателя. Голяма част от почитателите на трилъри очакват историята да се движи по познат начин, но съм убеден, че биха оценили различното, стига да е направено добре.   

    Дебютният ми роман често погрешно е определян като исторически трилър. В действителност „Ритуалът” е динамична история, която се случва в настоящето, макар и да има препратки към дълбоката древност. В него се разказва за тракийско съкровище, което притежава силата да дава безсмъртие. Неговите части са разпръснати преди хилядолетия, за да може ритуалът по обожествяване никога повече да не се проведе, но случайното намиране на един златен ритон с необикновена форма отключва поредица събития, които запращат героите му в състезание с неравностоен противник. Сцената на романа е България, като събитията се случват на реално съществуващи исторически места. Впрочем за повечето от тях битуват легенди, съвсем в духа на книгата.

    „Грехът на Лилит“ е много подобен на „Ритуалът”, мнозина го определят като своеобразно продължение, макар и да са две самостоятелни истории. В  него същите двама герои – Петър и Боряна, този път са въвлечени в мистичната и забулена в тайни история на Светото писание и апокрифните текстове. Действието се развива извън България, а на героите им се налага да се състезават с наследниците на Каин. Също както и „Ритуалът”, „Грехът на Лилит” е наситена с исторически верни факти, събития и реални места. Моята роля бе да ги съчетая в интересна литературна интерпретация.

    Мнението на читателите е от изключителна важност. Когато разказвам една история, се старая да убедя невидим човек в историята, да го накарам да ми повярва, без да виждам неговата реакция. Старая се да извлека поука от негативната критика, стига тя да не е самоцелна, с лично отношение и мотив, но не бих отрекъл, че позитивните мнения са онези, които ме карат да вярвам, че успявам, че се справям и мога и по-добре. Удовлетвореният читател е най-ласкавото нещо, с което може да се сблъска един автор, защото именно читателите са финалният и най-важен редактор.

    „Струни“ е роман за страха, болката, вината и изкуплението. За възможните избори и неумолимата им категоричност, за техните последствия, отговорността за които обикновено осъзнаваме твърде късно. Основният акцент на книгата е именно необратимият разпад, до който би могло да се стигне, ако не се реагира навреме, за крехкостта на душата. Свидетел на насилие над негов приятел, главният герой затаява в себе си случилото се, затваря го в пашкул отрицание, който се разкъсва грубо и безкомпромисно години по-късно, като го кара да види ролята и възможностите, които е имал, за да предотврати една трагедия. Без да го осъзнава до последно, той самият, заедно с всички свои близки, се оказва жертва на собствената си слабост. Страхът и инстинктът за оцеляване мотивират самоунищожително решение със своеобразен часовников механизъм, отложено във времето действие. Много важна е гледната точка, от която ще се чете този роман. Ако читателят предпочете да се фокусира върху трагичността на насилието към дете, съществува риск да пропусне емоционалните маркери, заложени по спиралата на разпада.

    Експеримент от самото начало, с подбор на форма и хронология – всичко в книгата се случва за няколко минути на един огрян от слънцето пазар,–  с игра с глаголните времена и фрагментирани спомени, „Струни” предлага най-голямото си предизвикателство в самия си край – финалът е необикновен, загатва безграничната власт в ръцете на читателя и дава надежда на една толкова безнадеждна история, просто защото може да бъде и различен.     

    Избрах това заглавие, защото емоционалният ни свят е изтъкан от безброй струни, всяка от която звънти с различна мелодия, понякога някоя от тях се напряга до краен предел и звукът й се превръща в писък, а може и да се скъса безвъзвратно.

    Възмездието завършва с прошка… Не съм съгласен. Прошка и възмездие са понятия без допирни точки, смислови оксиморони. Възмездието завършва с първично удовлетворение, с усещане за не толкова емоционална компенсация, нуждата от справедливост е задоволена, балансът е възстановен. Прошката е нещо съвсем друго. Тя е трудно постижимо освобождение. Понякога си мисля, че всъщност прошка не съществува, защото за истинската прошка е нужно пълно, оголено до край разкаяние. Всичко друго  е лицемерно оправдание, което прикрива слабостта ни да се сдобием с удовлетворението от възмездието. Не можеш да простиш насила, прошката е облекчение преди всичко за даващия, след като приемащият вече е минал през своя ад на разкаянието.

    Миналото ни дава бъдеще. Ние сме нашето минало, личността ни е изградена като резултат от събития, които вече са се случили. То е базата, от която оценяваме настоящето, правим преценки и с изборите тук и сега залагаме предстоящото. Животът ни сега е последствие от минали избори и решения. Точно както и в бъдещето ще живеем в среда, оформена от изборите и решенията, които вземаме днес.

    От бъдещето очаквам да се окаже, че не съм грешал твърде много в миналото. И световен мир, разбира се.

    Грижливо пазя спомени. Хубави и лоши, всякакви спомени. Използвам ги, за да си напомням кой съм бил и кой мога да бъда. 

    Често сънувам всевъзможни небивалици. Предполагам, че все още съм онова дете, което предпочиташе измисления свят на фантазиите пред реалността, но само в сънищата губя контрол дотолкова, че да му позволя да се появи. Обичам да сънувам, така времето нощем не е изгубено.

    Разговора проведе Виржиния Николова

    Още в Мнението на специалиста

    Прохождат боси

    Дъщеря ми прави вече първите си крачки. Искам да й купя обувки, но се чудя кой вид са най-подходящи за нея. През последните години, след… Прочети още »
    9 Месеца

    Списание "9 месеца" е първото специализирано издание за бременност и майчинство в България. Любопитните материали и статии имат за цел да ви информират и да ви бъдат полезни, но не заместват медицинската консултация и индивидуалния подход на специалистите към пациентите.

    Оставете коментар

    Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

    Калкулатори
    Овулационен калкулатор
    Изчислете най-добрите дни за зачеване
    Калкулатор бременност
    Изчислете вашата гестационна седмица
    Калкулатор за пола на бебето
    Вижте момиче или момче очаквате
    Калкулатор за кръвна група
    Изчислете бъдещата кръвна група на детето ви
    Най-новото от "9 месеца"
    Избрано видео
    • Последно публикувани
    • Най-четени